КОЙ КОГО УПОТРЕБЯВА???

Повечето християни приемат с известна доза сдържаност твърдението на Св.ап.Павел(І тим.3:1),че стремежът на човек към ръководни постове е нещо благородно.Не е ли редно за поста да се търси човек,а не човек за поста?Не е ли опасно да се възлага в Църквата ръководни длъжности на честолюбив,Не подготвен духовно човек?
Думата честолюбие произлиза от латинска дума,която означава „да търсиш издигане”.Множество съставки са в наличност при честолюбието – да бъдеш забелязван и одобрен от хората,да бъдеш популярен,да заемаш значимо място сред съвременниците си,да упражняваш контрол над другите.Честолюбивите хора харесват властта,служат си с нея,която парите или авторитета носят.Тези плътски стремежи стигат дори до крайност,не признаване на каквито и да е морални норми,пълно безверие....унищожаване напълно на човешкият образ вътре в човека.....
Защо започнах редовете на тази статия именно с това определение?
В началото на тази календарна година беше произнесена осъдителна присъда над българската държава,от една независима и справедлива институция – Европейски съд занимаващ се със защита на човешките права.Делото стана реалност и то породи след себе си една верижна реакция от безумия,извършени с ясно съзнание от хора,които днес ръководят православната църковна общност,и я управляват.Страна по това дело е българската държава,която по конституционно определение е светска република.От страна на потърпевшите са голямо множество хора,монаси,свещеници.И за жалост тази светска държава бе осъдена за неспазване и незачитане на религиозните свободи на нейните граждани.Бе даден срок в който страните трябва в дух на взаимно съгласие да потърсят добро и справедливо решение на проблема.И именно когато се очакваше епископството на православната църква да прояви разбиране,се случиха неща които могат да бъдат наречени само с една дума – безумия.Толкова големи че хвърлят неизличимо петно не само върху вековната ни църковна история,но и опетняват паметта на десетките личности положили своя труд и живот за Независима Църква.Безсилието на епископата достигна до там че се обърна за „помощ „,за да защити своите собствени амбиции,към други църковни общности,нарушавайки независимата цялост на родната православна църква,ангажирайки за това хора известни не само със атеистичните си нагласи но и сътрудници на бого борният комунистически режим от миналото,както и такива които са обкичени със съмнителни „рицарски звания”.До тук с фактологията.
Безсмислено е да търсим отговор на въпроса: „Ще успеят ли тези жалки опити за „защита”,базирани на пълно отсъствие на каквато и да е законност и не само светска но и канонична.
Големият проблем,който много повече трябва да ни вълнува е произвола на една група хора,получили от Църквата,епископски сан,духовно отличие и отговорност.
За незапознатите читатели, за да бъде по пълно нашето разсъждение,а и за да не бъдем упрекнати в църковна некомпетентност,трябва да отговорим първо на въпроса какъв всъщност трябва да бъде ЕПИСКОПА като висш духовник в Църквата.Духовенството е основен компонент във Църквата.Духовниците изпълняват службата посланици вместо Христа,като че ли сам Бог увещава чрез тях” Молим ви в името Христово,примерете се с Бога”(2.Кор.5:20).Свещенството е изповедничество на въплътената истина-Иисус Христос.”Всеки който мене признае пред човеците,и Аз ще го призная пред Моя Отец небесен”.Свещенството е Богоугождение а не човекоугождение” У човеци ли сега търся благоговение,или у Бога?Или на човеци искам да угаждам?Ако още бях угаждал на човеци,не щях да бъда Христов раб” ( Гал.1:10,Сол2:4П с.145:4) Духовник,който е в зависимост или на разположение на други власти,той не може да прояви нито кураж,нито упоритост в борбата срещу греха,порока,безнравствеността и безбожието.Служението на духовника се заключава до това да доведе поверените му земни човеци до съзнанието и решимостта”да отхвърли от себе си вехтия според предишното си живеене човек,който изтлява в прелъстителни похоти, и да се облече в новия човек,създаден по Бога в правда и святост”(Еф.4:22,24).На епископа в Църквата е дадена висша духовна власт,приемственост от самите апостоли.Отговорност не само към вярващите но и към духовенството,т.е. към цялата Църква.Епископът е защитник,пазител на вярата и чистотата на Христовата църква,тук на земята.Епископът трябва да води постоянна борба не против плът и кръв,а против началствата,властите,светоуправниците на тъмнината,против поднебесните бесове на злобата(Еф.6:12) В устата му е закона на истината и неправда не се намира на езика му.От него търсят закона,справедливост.Той е длъжен да покаже първо своята вяра.Той е пример за чистота и нравственост.Тук е момента да цитирам един от изявените богослови на 20 век(Н.Бердяев) ..... Едно от големите безобразия на земния човек е да искаш и да заповядваш другиму да върши това ,което ти сам не вършиш.”Епископството е най-високото,най достойното,най-човечното,най-отговорното служение.Предвид на това и на качествата,които трябва да има всеки епископ,те са изключителни и трябва да бъдат безспорно установени.Тези норми ясно са фиксирани от Св.ап.Павел: ....Епископът трябва да е непорочен,трезвен,целомъдрен,скромен,почтен,страннолюбив,поучлив,не пияница,не побойник,не свадлив,не алчен за гнусна печалба,а кротък,миролюбив и не сребролюбив.......Трябва още той да има и добро свидетелство от външните,за да не бъде укоряван....
Това е основната позиция която Христовата Църква ревностно пази в своята 2000 годишна история.Позиция непроменена като самата Църква,като самият Христос.Този кодекс служи като огледало в което ,всеки получил благодат да ръководи Църквата,трябва да се оглежда непрестанно.Правейки това определение за епископа като институт в Църквата ,и неговото служение,неминуемо възниква въпроса какви епископи ръководят днес православието в България.
Църквата излезе от една епоха на „непрестанно богоборчество”.Атеистичната държава се опитваше всячески да премахне ролята на Църквата,да я сведе до позиция на –пълно отмиране,и в крайна сметка до нейното премахване.Десетки хиляди са жертвите платили с цената на своя живот,вярата в Бог и принадлежността си към Църквата.С настъпване на демократичните промени в страната от епископата на Църквата ни,се очакваше да поведе обществото,и същият да застане в първите редици на своя народ,там където е неговото място от векове.Да заговори за „парещите”проблеми на хората,и да търси всякакви възможности за тяхното разрешаване.Отстояване на ценностите на българското семейство,и най вече националната ни независимост и цялост като държава,като народ.
Нищо от това не се случи.Напротив.Появиха се на бял свят уж дълбоко пазените тайни за сътрудничество към комунистическия режим,неправомерни избори за висши постове в Църквата,без духовност,апатия,невъзможност за управление на Църквата,и това раздели естествено Църквата на две: хора не искащи да се разделят със старото си живеене ,и хора искащи обновяване на Църквата.Оказа се че през годините на атеизъм Църквата се бе превърнала в заслон,разменна монета,източник на много богати придобивки и облаги,безметежно житие,но не и в КАУЗА на епископата.Ето и големия въпрос който следва днес да зададем :”КОЙ КОГО УПОТРЕБЯВА”.Отговора тук въври преди зададеният въпрос.Всеки мислещ и разумен християнин може да си отговори,надявам се без този отговор да повлияе на вътрешната му духовност.Не следва ли от това че подобни хора с подобно поведение трябва да бъдат отстранявани от заеманите от тях постове,за да не стават повече съблазън за верните на Христа.
Днес когато наблюдавам събитията от последните дни се питам:Къде се дянаха хилядолетните апостолски повеления,църковно правни норми,каноните по които църквата се ръководи.Живи ли са или се превърнаха просто в едни благонравни думи,загубили всякакъв смисъл,прикриващи честолюбието,анархистичното устройство на хора устремени да ръководят,каквото е останало от Българската Църква.Мисля че големият проблем е липсата на всякаква духовност и чувство на отговорност пред Църквата и обществото,от тези които пред вечността продължават да бъдат епископи.
Свърестествената същност на Църквата изисква ръководители,чиито качества далеч надхвърлят човешките.Имало ли е някога по голям недостиг на богопомазани и богоугодни хора,които да посрещнат тези нужди?В известен смисъл винаги е имало липса на такива посветени водачи,поради простата причина,че изискванията са твърде строги.Църквата отчаяно се нуждае от ръководители.Ако тя иска да изпълни своето задължение към подрастващото поколение и към своя народ,то тя има нужда от силно,духовно и жертвеноготовно ръководство(епископи).Силно- защото хората обичат да ги ръководи някой,който знае на къде отива и който да вдъхне доверие.Духовно- защото обикновеното ръководство,основано на естествените предпоставки,макар и да изглежда привлекателно и компетентно,може да доведе до безплодност и нравствено и духовно поражение.Жертвеноготовно- защото се основава на Едного Христа,който пожертва себе си за целия свят и ни остави пример който да следваме.
Не се ли изпълнят горните три важни условия ще продължим да наблюдаваме разрухата и да се питаме и питаме,без да можем да проумеем че : „НЯКОЙ УПОТРЕБЯВА ЦЪРКВАТА ЗА НЕЩО”.....

СПОМЕН ЗА ПЛОВДИВСКИЯ МИТРОПОЛИТ + БОРИС

Ц Е Н А Т А НА С Л У Ж Е Н И Е Т О

„Можете ли да пиете чашата,която Аз пия,или да се кръстите с кръщението,с което аз се кръщавам?”
( Марк. 10:38 )



Никой не трябва да се стреми към ръководна длъжност в Божието дело,ако не е готов да плати цена по-голяма от тази,която са готови да платят неговите съвременници и сътрудници.Истинското духовно лидерство винаги налага тежък данък върху цялата личност и колкото по-резултатно е служението,толкова по -висока е цената.Започнах с тези думи,защото мисля че когато говорим за Пловдивският Митрополит Борис,неминуемо трябва да имаме в предвид две неща : саможертвата на един отдаден изцяло на Църквата духовник и цената на епископското служение,която дядо Борис Пловдивски осъзнавайки изцяло плати.Сега пред белият лист се връщам назад в своите спомени свързани с този благ и обаятелен духовник,който остави не само спомени в съзнанието ми,но и положи отпечатък в сърцето ми за цял живот.
И Бог,и хората постоянно търсят водачи в различни сфери на християнското дело,в Църквата.В писанието често ни се показва как Бог търси определен вид човек.Не хора,а човек.Не група а един. „Господ си потърси човек според сърцето си”(І Царст.13:14).Както Писанието,така и историята на Църквата свидетелства,че когато Бог намери човек,който да отговаря на Неговите духовни изисквания,който е готов да плати пълната цена на служението,той го използва до краен предел,независимо от неговите слабости.Такъв един човек бе Пловдивският митрополит Дядо Борис. Духовник който привличаше към себе си ,всички които плахо пристъпяха през вратите на храма.Хората го обичаха,търсеха подкрепата му,искаха благослова му,имаха нужда от молитвите му,и естествено го наричаха с онова величествено и същевременно обикновено „ Дядо Борис”,което отваряше сърцата им,за да приемат в тях словото на обичаният от всички митрополит на Пловдив.Спомням си зимата на 1997 година.Времето на гражданското недоволство.Напрежение което до краен предел обземаше хората в Пловдив,в цялата страна.Безпътицата,глада,унижението изкара хората на улицата.Не просто да протестират,а да потърсят нов път,за едно ново съществуване на семействата си.Добро бъдеще за децата си.И да скъсат окончателно със богоборният,атеистичен комунистически режим,който бе опропастил държавата.В онези мигове на хората им бе нужна вяра,молитва,за упование.Някой трябваше да им даде това упование,да ги подкрепи,да ги поведе........Площада на гр.Пловдив бе изпълнен до краен предел.Погледите бяха обърнати в различни посоки.И в един миг го видяха,той бе дошъл” сред своите си”.Премина през тълпата,докосвайки и благославяйки всеки който искаше да се допре до него.Пловдивския Митрополит Борис.Около него бяхме ние църковниците,неговите духовни деца.Няма да забравя очите на този човек,който бе видял ужасите от човешкото страдание в лагерите на смъртта.Мислите ме водеха в онези злокобни години,когато за вярата,за патриотизма,за истината се заплащаше със страдание и смърт.Време досущ приличащо на първите векове от историята на Христовата църква.Мислех си,какво бе видял дядо Борис?Как е възможно да издържи човек психически в една такава ситуация.И каква сила се иска за да бъдеш упора на обезнадеждените,заобиколен от смърт и страдание.....Знаех че тя е част от цената която всеки ден се плаща.Мисля че на пътя на духовното служение стои един кръст,на който духовникът трябва да се остави да бъде окачен.Изискванията на небето са безусловни.” Той даде живота си за нас.Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята.(ІЙоан3:16)Доколкото ние позволим на Христовия кръст да ни променя,дотолкова възкресения живот на Христос ще се изявява чрез нас.”Така че смъртта действа в нас,а живота във вас.”(ІІ Кор.4:12).Ако избегнем кръста,ще изгубим духовното си служение.”който иска да бъде пръв между вас,ще бъде слуга на всички.Защото наистина Човешкият Син не дойде да му служат,но да служи и да даде живота си откуп за мнозина”.(Марк .10:44-45).Онези от нас,които Бог е определил за отговорни постове в Своето дело,трябва да се отличават с готовност, да изоставят личните си предпочитания,да жертват законните си и естествени желания в името на Неговото царство......Поглеждайки очите на Владиката,видях сълзи.Сълзите на състраданието.Сълзите на самотността.Мисля че същността на жребия на духовния водач е самотата.Той винаги е начело на останалите.Дори и да е най дружелюбния човек,той трябва да е подготвен да извърви пътя си сам.” Сега вече нямам никого освен Бог” Казва свети Йосиф Петроградски при избора му за митрополит....Владиката дядо Борис,плачеше и състрадаваше заедно със всички на пловдивският площад.Стана ми страшно!Ще има ли сили,да отговори на очакванията на тези хиляди погледи вперени и очакващи от него помощ,си мислех.Влязохме в общината.Изкачихме се по стълбището,за да влезем в голямата заседателна зала,която имаше тераса гледаща към площада.Вън бе страшен хаос от човешки викове.Усещаше се напрежение във въздуха.След кратки разговори и приготовление владиката дядо Борис,положи върху раменете си символа на епископската благодат,омофора, и излезе на терасата.И още по страшно бе как цялата многохилядна тълпа от хора,старци,мъже,жени,деца,утихна,очакваща.След адския шум,тази тишина стана още по страшна.Това общо мълчание бе разцепено от думите на дядо Борис: „ Не бой се малко стадо....” Виждах с очите си как думите попадаха в сърцата на хората отдолу,покълнваха,заживяваха.За минути дядо Борис,се превръщаше във духовния водач,на десетките хиляди,наоколо.Те го бяха пуснали да влезе в сърцата и съзнанията им,защото имаха нужда от него.Думите му свършиха,той слезе долу при протестиращите,премина през тях и сам заедно с нас църковниците тръгна по замръзналата централна улица.В миг чух десетки хиляди стъпки за себе си.Страх ме беше да се обърна и да видя случващото се.Хората тръгнаха след духовния си водач,вярвайки му безпрекословно,обичайки го истински,готови да защитят вярата и човешкото си достойнство.....Дядо Борис се бе превърнал в истински духовен водач.А той,духовният водач не се създава чрез избори,назначения или чрез други хора.Бог създава водачите.Заемането на духовен пост не прави човека ръководител.Религиозните постове могат да се раздават на епископи,но не и духовната власт,която е същността на християнското водачество.Тя идва,често без да бъде търсена,до хора,които по-рано в живота си са се оказали достойни за нея чрез духовност,самодисциплина,способност и трудолюбие.Хора които са се нуждаели от повелението:”А ти търсиш ли за себе си големи неща?не търси”и вместо това са се стремили първо към Божието царство.Духовното ръководство е работа на Св.Дух и се дава от Бога.Когато търсещите му очи се спрат на достоен човек,той го помазва със Св.Дух и го отделя за специално служене( Деян.9:17,22:21)
Пловдивският митрополит Борис си отиде от тази земя,скромно,с голяма болка за Църквата,която страдаше за Истината.Остави не само спомен за истинско епископско служение,но и завет за следване и защита пътя на истината,до край, заради Христа.
Църквата е преживявала голям подем винаги когато е била благославяна със силни духовни ръководители,които са очаквали и са опитали присъствието на свръхестественото в своето служение.Липсата на такива хора е симптом на болестта,от която Църквата днес страда.Кънтящите гласове,които се разнасят от амвона,разпространявайки влиянието си по цялата земя,са останали ужасяващо малко.В един обхванат от пожари свят, гласът на Църквата се е превърнал в жалък шепот.Задължение е на всички нас чрез спомените за големите църковни водачи,и пазене паметта за тях,да направим всичко възможно,за да се предаде факлата на духовното лидерство в ръцете на младото поколение.

Кръстния път на Истинската Руска Православна Църква

Зловеща снимка. На нея попаднах, търсейки документация, свързана с преместването на паметника на съветския воин в Естония. Третият отляво надясно труп е на епископ Платон Ревельский. Преди да бъде въведен в архиерейски сан и да оглави възстановената през 1917 г. Естонска православна епархия, отец Павел Кульбуш е бил 23 години енорийски свещеник на Естонската православна църква в Санкт Петербург.
След оттеглянето на германските войски на 21 декември 1918 г., болшевиките овладяват град Тарту, където се намирал епископът, и започнали жестока и кървава разправа. Три седмици по-късно естонската армия обсажда града. На 14 януари 1919 г. заедно с други заложници, между които двама свещеници и протестантски пастор, епископ Платон, главата на Естонската православна църква, е отведен в мазето на Кредитна банка, където е умъртвен. На следващия ден освободителите на Тарту откриват двадесет трупа, някои от които обезобразени до неузнаваемост. Установяват, че тялото на владиката е било пронизано със седем удара от щик и четири куршума, от които единият, изстрелян в дясното око. Направили фотография. На 19 февруари 1919 г. тленните останки на епископ Платон са върнати тържествено в Талин и погребани в Спасо-Преображенския събор. През януари 1931 г. в присъствието на естонското правителство над гроба е осветен мраморен саркофаг, а датата на гибелта му и на останалите жертви оттогава се обявява за Ден на национална скръб, който се почита всяка година. Последното е свидетелство, че тогава този истински паметник е бил действителен обединител на всички естонци, независимо от етноса и вероизповеданията в осъждането на червения терор. В това впрочем е разликата с казионните паметници в прослава на Червената армия, които пораждаха страх, а сега - раздори. Странно е, че днес йерархията на Руската православна църква, възвърнала мястото си в сегашната руска държава, изглежда, загърбила евангелските послания, открито приглася на онези, които ревностно величаят отминалата слава на СССР. Това ме накара да проследя кръстния път на РПЦ (И)по време на имперската съветска власт. Оказва се, че до революцията в Русия е имало 360 000 свещенослужители, от които 100 000 енорийски свещеници, 4 духовни академии, 58 семинарии, 1250 манастира, 55 173 православни църкви и 25 000 камбанари. Католическите храмове са били 4200, джамиите - 25 000, синагогите - 6000, а молитвените домове надвишавали 4000. След октомврийския преврат до 1919 г. 18 архиереи са убити, от които митрополит Владимир Киевски, смятан за първи свещеномъченик.В затвора са захвърлени 4 епископи, 8 архимандрити и 5 игумени.По още непълни данни са закрити 94 храма и 26 манастири. Монасите от московските обители са изселени, манастирските сгради - превърнати в концлагери, работнически кооперации, военни ведомства или жилищни комплекси. В началото на 20-те години останалите живи свещеници в Русия са само 40 000. Ако примерно вземем Пермската епархия, там след дълги мъчения и поругавания епископ Теофан е удавен в река Кама в нощта на 11 декември 1918 година. Убити са и 10 протойереи, 41 свещеници, 5 дякони, 4 църковни певци и 36 монаси. Умъртвяването им е извършено по най-разнообразен начин: удавяне, промушване с щик, премазване с приклади, обесване с епитрахила, посичане със сабя, раняване и оставяне да замръзне, но най-вече - чрез разстрел, след като жертвите са изкопавали собствения си гроб. Поводите да бъдат подлагани на мъчителна смърт тези свещенослужители са били: проповед, биене на камбани и отказ да се включат в редовете на Червената армия. През 1921 г. са ликвидирани 722 манастира, като Соловецката обител се превръща в една от първите съставни части на архипелага ГУЛАГ. От православните храмове и камбанарии остават 60 000. Следващата година с декрет е конфискувано църковното имущество. На много места в страната се устройват масови показни процеси на духовници, в резултат на които са разстреляни 2691 свещеници, 1962 монаси и 3447 монахини и послушнички. По същото време не по-малко от 15 000 духовни лица са ликвидирани без съд и присъда. През 1924 г. храмовете са вече 50 000, а в затворите лежат 66 епископи. Останалите две духовни академии - в Москва и Петербург, преминали в ръцете на т.нар. обновена православна църква (Московска Патриаршия-подвластна на сергианската ерест)се посещават едва от 10 до 20 студенти. Три години по-късно броят на храмовете е сведен до 28 734, а епископите в затвора са 117. Между 1928 и 1939 г. при колективизацията селските енории са масово разгромени, а свещениците им - лишени от граждански права. През 1931 г. в центъра на Москва е взривен катедралният храм-паметник на Христос Спасителя, на чието място 25 години по-късно е построен плувен басейн. Това “мероприятие” поставя начало на “безбожната петилетка” (1932-1937 г.), целяща пълното изкореняване на християнството. И действително, през 1938 г. 95% от съществуващите през 20-те години храмове са закрити. Действащите църковни сгради остават 4225, но към тях трябва да се прибавят не по-малко от 5000 църкви в ново присъединените към СССР през 1939 г. територии на Западна Украйна, Беларус и Молдова. Търсейки подкрепата на църквата след германското нашествие, Сталин нарежда да бъде възобновено богослужението в някои църкви, но когато през 1943 г. е свикан църковен събор за излъчване на патриарх, се явявят само 19 архиереи и се установява, че в предишните 25 години 205 са изчезнали безследно. В следвоенен СССР има 22 000 църкви, но по времето на Хрушчов 10 000 от тях, както 60 манастира и 5 от 8-те семинарии, са закрити. Четиридесет и шест свещеници, най-вече от Украйна и Беларус, са следствени. През 1980 г. РПЦ разполага със 7500 храма, 16 манастира, 3 семинарии и 2 духовни академии. В навечерието на рухването на Съветския съюз там просъществуват 6794 православни храма, 1099 католически, 751 мюсюлмански и 109 еврейски. Не всички руски християни обаче са се били примирили да служат на двама господари. През 20-те години митрополит Йосиф Петроградски открито възглавява и организира Руската катакомбна църква, ръкополага тайно странстващи свещеници и укорява духовната йерархия в отстъпничество. Обявен за разколник, през 1928 г. той отговаря: “Не ние сме разколници, а вие вървите към пропастта на църковното осъждане. Призовавам ви да укрепите силите си в борбата за независимост на църквата. Не в съглашението с поробителите на църквата и убийците на нейната свята независимост е нейното спасение, а в ярък и решителен протест против всяко съглашенство, лицемерие и лъжливи компромиси, които са предателства на нейните интереси”. Арестуван, митрополит Йосиф е разстрелян през 1937 или 1938 г. В последните десетилетия на Съветския съюз един дълбоко ерудиран енорийски свещеник - отец Александър Мен, неуморно пише и разпространява тайно книги катехизиси за духовно просвещение на безбожното общество. На 9.09.1990 г. на излизане от църквата си след литургия неизвестен му забива брадва в главата. Тези ученици и мъченици за Христа, както и много още техни последователи, не са били забравили словата на Спасителя: “Вие сте светлината на света, не се запалва светило, за да бъде то поставено под крина, а на светилник, за да свети на всички къщи” (Мат. 5:14,15).

ПАСХА ГОСПОДНЯ

Който е благочестив, който истински почита Бога и Го обича искрено, нека се наслади от това хубаво и светло тържество на преславното Христово възкресение, което сега празнуваме и в което Господ тъй дивно показа и Своята благост към човешкия род, и Своята премъдрост в изкупването му от вечна погибел, и Своята сила над враговете на нашето спасение!
Който е благоразумен раб и не скрива в земята дадените му от Бога таланти, нека влезе радостен в радостта на своя Господ!
Който се е потрудил с пост, нека получи сега своя динарий! [Мат.10:10, 20:1-8].

Който е работил още от първия час, нека получи днес своята справедлива заплата!
Който е успял да дойде подир шестия час, нека ни най-малко не се безпокои, понеже не губи нищо!
Който е пропуснал и деветия час, нека пристъпи без всякакво съмнение и боязън!
Ако ли някой е успял да дойде едва в единадесетия час, нека и той да се не бои от своето закъснение, понеже Домовладиката е великодушен и щедър - приема последния като първия, успокоява дошлия в единадесетия час така, както потрудилия се още от първия час: първия удовлетворява със заслужена награда, последния милва по снизхождение; на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост; добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали!
Затова всички влезте в радостта на своя Господ! И първи, и последни, приемете своята награда!
Богати и бедни, заедно ликувайте!
Трудолюбиви и лениви, почетете този ден на всемирно тържество!
Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове небесният Отец е заклал угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта!
Никой да не оплаква своята бедност, понеже царството небесно е отворено за всички!
Никой да не плаче за греховете си, понеже изгря прощение от гроба на Спасителя!
Никой да не се бои от смъртта, понежe Спасовата смърт ни освободи от нея!

Изтреби смъртта овладяният от смъртта Жизнодавец. Слезлият в ада плени ада, който се огорчи, когато вкуси плътта Му. Като предсказа това преди столетия, пророк Исаия пише: "Адът се огорчи, когато Те срещна в преизподнята си!"
Огорчи се, защото биде обезсилен!
Огорчи се, защото биде посрамен!
Огорчи се, защото бе умъртвен!
Огорчи се, защото бе провален!
Огорчи се, защото е окован!
Той прие плът, а в нея се натъкна на Бога; прие земя, а в нея намери небе; прие, което виждаше, а се натъкна на онова, което не виждаше!

"Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" [Ос. 13:14, Koр. 15:55]Възкръсна Христос и ти биде повален!
Възкръсна Христос и паднаха демоните!
Възкръсна Христос и се радват ангелите!
Възкръсна Христос и живот се въдвори!
Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба, защото Христос, Който възкръсна из мъртвите, "за умрелите стана начатък" (1 Кор. 15:20).
Той пръв възкръсна като Глава, а подир Него в свое време ще възкръснем всички ние, Неговите членове! Нему слава и държава (владичество) во веки веков! Амин!

Св.Йоан Златоуст

ВЕЛИКИ ПЕТЪК

....."А Иосиф,като купи плащеница,сне Го,па Го обви в плащаница и положи в гроб,изсечен в скала:и привали камък върху вратата гробни".....

ВЕЛИКИ ПЕТЪК

"...И когато отидоха на мястото,наречено Лобно,там разпнаха Него и злодейците,единият от дясно,а другият отляво.А Иисус говореше:Отче!прости им понеже не знаят,що правят."...

ВЕЛИКИ ПЕТЪК

"...И войниците,като оплетоха венец от тръни,наложиха Му го на главата,и Му облякоха багреница,и думаха:радвай се Царю Июдейски!и Му удряха плесници. ".....

ВЕЛИКИ ПЕТЪК

"...И тогава им Го предаде,за да бъде разпнат.И взеха Иисуса и Го поведоха.И носейки кръста Си,Той излезе на мястото,наречено лобно,по еврейски Голгота. "

ТОЙ БЕШЕ РАЗПНАТ ЗА НАШИТЕ ГРЕХОВЕ

"...там Го разпнаха,и с Него други двама,от едната и от другата страна,а посред-Иисуса.."

ВЕЛИКИЯТ ЧЕТВЪРТЪК

"Ето настъпва час,и настана вече,да се разбягате всякой у вас си,и Мене самичък да оставите,ала Аз не съм самичък,защото Отец е с Мене."

"Помнете словото,що ви казах Аз,няма слуга по-голям от господаря си.Ако Мене гониха,и вас ще гонят,ако Моето слово спазиха и вашето ще спазят.Ще ви изгонят от синагогите,настъпва дори време,когато всякой,който ви убие,ще мисли че принася Богу служба.И тъй ще постъпят с вас,защото не познаха нито Отца,нито Мене.Истина,истина ви казвам,че вие ще се разплачете и разридаете,а светът ще се възрадва,вие ще бъдете наскърбени,но скръбта ви ще се превърне в радост.В света скърби ще имате,но дерзайте:Аз победих света.

Отче !дойде часът: прослави Сина Си,за да те прослави и Син Ти!Аз Те прославих на земята,свърших делото,що Ми бе дал да изпълня.Аз за тях се моля:не за цял свят се моля,а за тях,които си Ми дал,защото са твои.Аз им предадох Твоето слово,и светът ги намрази,защото те не са от света,както и Аз не съм от него.Не се моля да ги вземеш от света,но да ги опазиш от злото.

ВЕЛИКИЯТ ЧЕТВЪРТЪК

В тъмнината на обезверения свят ,там някъде в зората на вековете,започна онова което бъдещите поколения щяха да нарекат -Страсти Христови.Всичко започна в една тъжна нощ,в една горница на космополитния,божествен град Йерусалим.Там, в тъмата на спускащата се нощ се начена драмата на последните часове на Спасителя.Хляба и виното бяха завинаги пресътворени и бого уподобени на онова което Той пожертва за нас: "Който яде моята плът,и пие моята кръв ще има живот вечен.......Това правете за мой спомен."

Господи приеми ни на Твоята тайна вечеря,отново! Господи!!!

ПОКЛАНЯМЕ СЕ НА ТВОИТЕ СТРАДАНИЯ ХРИСТЕ

Ето,Младоженецът иде в полунощ и блажен е тоя раб,когото намери буден,а недостоен е онзи,когото намери безгрижен.Прочее,внимавай,душо моя,да не те налегне сън,та да бъдеш предадена на смърт и да не останеш вън пред отворените врати на Царството,но опомни се и възкликни:свет,свет,свет си Боже,заради Богородица помилвай ни.

( Последование на Жениха)

ВХОД ГОСПОДЕН В ЙЕРУСАЛИМ

Днес , целият християнски свят се пренася мислено в онези далечни времена,когато жителите на Светия град посрещаха Спасителя. Ние днешните забързани хора нека молитвено за миг да отворим сърцата си,за да влезе Иисус.Така както той поиска,за да ни освети със своята божествена любов,за да ни направи свои чеда!

ЧЕСТИТ И БЛАГОСЛОВЕН ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ НАС!

В МИНУТАТА НА НАШАТА МОЛИТВА

В забързаното си ежедневие, едва ли забелязваме колко мъка и страдание има около нас.Устремени в собственото си оцеляване,не виждаме нищо друго.А страданието е около нас.Да поспрем за миг.Днес!Когато една близка нам страна е потънала в своята скръб.И в минутата на нашата самота,да бъдем едно с молитвата която хиляди днес,и през тези дни шептят......"Господи посрешни ги,и ги упокой"