Господи Иисусе,помогни на неверието ни!
събота, 5 септември 2009 г.
КАК ДА ДАВАМЕ НА БОГА
Десятъкът е една десета част от приходите на даден човек, които са дадени на Бог в знак на поклонение. За пръв път в Библията се говори за десятък в Битие 14 глава. Когато Авраам се връщаше от поражението на царете, предвождани от Ходологомор, които бяха нападнали Содом, той даде десятък на Салимския цар Мелхисидек, за когото се казва, че беше „свещеник на Всевишния Бог” (Битие 14:17-20).
(17). И като се върна Аврам от поражението на Ходологомора и на царете, които бяха с него, Содомският цар излезе да го посрещне в Савинската долина, (която е Царевата долина). (18). Така и Салимският цар Мелхиседек, който беше свещеник на Всевишния Бог, изнесе хляб и вино (19). та го благослови, казвайки: Благословен да бъде Аврам от Всевишния Бог, Създател на небето и на земята; (20). благословен и Всевишният Бог, който предаде неприятелите ти в твоята ръка. И Аврам му даде десетък от всичко.
В тази случка има няколко кардинални неща. Първо, Авраам даде на своето дарение на Мелхиседек не на сила, а доброволно – с удоволствие, желание и радост. Това даване беше признание, че победата, която Авраам спечели над Ходологомор и избавлението от робство на племенника му Лот се дължаха на Бога. Това е, което правим и ние, когато даваме – благодарим на Бога за силите и мъдростта, които ни дава за да работим и така го изповядваме като Източник на всяко добро в живота ни.
Второ, това дарение беше една точна пропорция – десет процента – „десятък от всичко”. Вижте, Авраам живя преди да бъде даден Моисеевия Закон. Той не беше задължен да дава десятък, нито пък ние. Той обаче усети в сърцето си, че именно даването на една десета част от всичко е най-подходящата пропорция за неговото даване. Това е и моето разбиране за десятъка. За мен той не е „закон”, а един естествен духовен принцип.
Трето, това дарение беше дадено на една по-висша инстанция, която представляваше Бог на земята. Мелхиседек беше „свещеник на Всевишния Бог”. Освен това, той беше по-висш от Авраам, независимо от това, че Авраам беше патриарх и „божий приятел” (Яков 2:23). В посланието на Свети ап.Павел доЕвреите (7:4-7 ) се казва:
(4). А помислете, колко велик беше тоя човек, комуто патриарх Авраам даде и десетък от най-добрата плячка. (5). Защото, докато ония от Левиевите потомци, които приемат свещенството, имат заповед по закона да вземат десетък от людете, сиреч, от братята си, ако и тия да са произлезли от чеслата на Авраама, (6 ).той, обаче, който не е произлязъл от техния род, взе десетък от Авраама и благослови този, комуто бяха дадени обещанията. (7). А безспорно по-долният се благославя от по-горния.
По същият начин трябва да бъде и нашето даване на Бог – то трябва да бъде доброволно, пропорционално и дадено на Светата Църквата, като Божие обиталище и Христово тяло на земята.
Освен това в Посланието на свети апостол Павел към Евреите четем, че Иисус, ако и да не беше левит, а произхождаше от юдиното племе, пак беше свещеник – не по Аароновия чин, а по Мелхиседековия.
(14). Защото е известно, че нашият Господ произлезе от Юдовото племе, относно което племе Моисей не каза нищо за свещеници.( 15). Това, що казваме, става още по-явно, тъй като по подобие на Мелхиседека се издига друг свещеник, (16). Който се установи не по закон, изразен в плътска заповед, но по силата на един безконечен живот; (17). защото за Него свидетелствува: "Ти си свещеник во века Според чина Мелхиседеков";
Според апостол Павел в своето послание към Евреите за разлика от Аароновото свещенство, което е временно, Мелхиседековото свещенство е вечно. Следователно Иисус, като свещеник според мелхиседековия чин освен всичко друго което е направил и прави за нас, и днес продължава да приема нашия десятък и да ни благославя.
ДАВАЙ С ЖЕЛАНИЕ И РАДОСТ!
Нашето даване е отражение на нашето посвещение и вяра. Бог не благоволи, ако ние даваме по задължение или защото сме се почувствали принудени или заставени да дадем. Не, ако ще даваме на Бога, то това даване трябва да бъде израз на нашата признателност и благодарност към Него. Във второто послание към Коринтяни 9:7 ап. Павел казва:
(7). Всеки да дава според както е решил в сърцето си, без да се скъпи, и не от принуждение; защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце.
Десятъкът(дарението) не е данък. Той е доброволен акт!
ДАВАЙ НАЙ-НАПРЕД НА БОГА!
В Притчи 3:9-10 четем:
9 Почитай Господа от имота си И от първаците на всичкия доход. 10 Така ще се изпълнят житниците ти с изобилие, И линовете ти ще се преливат с ново вино.
Тези стихове ни учат да почитаме Господ с „първаците” си. Това означава, че Бог трябва да бъде първият, който получава нещо от нашите приходи. Ако Той е нашия Господар, а ние Му даваме последното, ако му даваме нещо евтино и нищожно, нещо, което не ценим –това показва, че не Го почитаме. Така че, когато получиш заплатата си, или пенсията си, или помощта си за безработни, или майчинство то си, влез в скришната си стаичка, сложи парите пред Господа, изискай Божието благословение над тях и отдели една десета,или колкото сметне сърцето ти за Него. Тогава ще усетиш Божията благодат и благословение над теб и дома ти.
Кое е първото? Връщането на заема или даването на десятък? Ако ти започнеш с връщането на заемите, ти ще продължиш да разчиташ на заемите, а не на Бог за благословение в живота си.
ДАВАНЕТО НИ ПОСТАВЯ В ОБСЕГА НА БОЖИЕТО БЛАГОСЛОВЕНИЕ
В Притчи 3:9-10 се казва, че когато почитаме Господ от имота си, тогава Той ще ни благослови – житниците ни ще се напълнят с изобилие, а лозята ще дадат изобилен плод. Подобно нещо се казва и в Малахия 3:10-12:
(10). Донесете всичките десетъци във влагалището,
За да има храна в дома Ми,
И опитайте Ме сега за това,
Казва Господ на Силите,
Дали не ще ви разкрия небесните отвори
Да излея благословение върху вас,
Тъй щото да не стига място за него.
(11). И заради вас ще смъмря поглъщателя,
Та няма вече да поврежда рожбите на земята ви;
И лозата ви на полето няма да хвърля плода си преждевременно,
Казва Господ на Силите.
(12). Всичките народи ще ви облажават,
Защото ще бъдете желателна земя,
Казва Господ на Силите.
Първото принадлежи на Господа. Спомняте ли си историята за пророк Илия и вдовицата от Сарепта Сидонска (3 Царе 17:8-16)?
(8). Тогава Господното слово дойде към него и рече: (9). Стани, иди в Сарепта Сидонска и седи там; ето, заповядах на една вдовица там, да те храни.
Забележете, че Бог не прати пророка при „сидонския богаташ”, а при „сидонската вдовица”
(10). И тъй, той стана та отиде в Сарепта. И като дойде при градската порта, ето там една вдовица, която събираше дърва; и той извика към нея и рече: Донеси ми, моля, малко вода в съд да пия. (11). И като отиваше да донесе, той извика към нея и рече: Донеси ми, моля, и залък хляб в ръката си. (12). А тя рече: Заклевам се в живота на Господа твоя Бог, нямам ни една пита, но само една шепа брашно в делвата и малко дървено масло в стомната и, ето, събирам две дръвчета, за да ида и да го приготвя за мене и за сина ми да го изядем и да умрем.
Положението на тази жена беше наистина отчайващо. Тя нямаше за себе си, камо ли за някой чужд, било той и Божий пророк. Забележете, обаче какво и отговори Илия:
(13). А Илия й рече: Не бой се; иди, стори както каза; но омеси от него първо за мене една малка пита та ми донеси, а после приготви за себе си и за сина си;( 14). защото така казва Господ Израилевият Бог: Делвата с брашното няма да се изпразни, нито стомната с маслото ще намалее, до деня, когато Господ даде дъжд на земята.
Защо Илия й каза да омеси първо за него? Защото давайки на него, вдовицата щеше да даде първо на Бога. А това беше и един израз на поклонение, благодарност и вяра в Него.
(15). И тя отиде та стори според каквото каза Илия; и тя и той и домът й ядоха много дни. (16). Делвата с брашното не се изпразни, нито стомната с маслото намаля, според словото, което Господ говори чрез Илия.
ДАВАЙ ПРОПОРЦИОНАЛНО НА ДОХОДИТЕ СИ!
Във Второзаконие 16:17 се казва:
Всеки да дава по силата си, според благословението, което Господ твоят Бог ще ти е дал.
Както Господ ни благославя, така трябва и ние да отвръщаме. Десятъкът си е десятък навсякъде по света. Десятъкът не е десет лева. Ако заплатата ти е хиляда лева, то десятъкът ти ще е сто лева. Ако заплатата ти е сто лева, десятъкът ти ще е десет лева. Той е пропорционален на нашите приходи. Ако даването е по-малко от десет процента от това, което човек придобива, то какво даване е? Каква жертва? Ако имаш 1000 лева, с 10 лева и без 10 лева е все тая. Виж, 100 вече имат някакво значение.
Подобно нещо за пропорционалното даване се казва и в Новия Завет ( 2 Послание на св.апостол Павел до Коринтяни 8:12):
(12). Защото, ако има усърдие, то е прието според колкото има човек, а не според колкото няма.
Бог не очаква пенсионера и безработния да дава толкова, колкото дава работещия. Нито пък очаква работещия да дава толкова колкото дава пенсионера. Десятъкът е едно пропорционално дарение. То е еднаква привилегия за всички.
ДАВАЙ С МИСЪЛ ЗА БОЖИЕТО ДЕЛО!
В книгата на пророк Агей четем за отношението на тогавашното поколение към Божието дело. Те не почитаха Господа така, както трябваше. Поради това Бог ги „почете” със суша и глад.
(1). Във втората година на цар Дария, в шестия месец, на първия ден от месеца, Господното слово дойде чрез пророк Агея към управителят на Юда Зоровавел Салатииловия син, и към великият свещеник Исус Иоседековия син и рече: (2) Така говори Господ на Силите, казвайки: Тия люде думат: Не е още времето, което щяло да дойде, времето да се построи Господният дом.
(3) Затова Господното слово дойде чрез пророк Агея и рече:
(4 ).Време ли е сами вие
Да живеете в своите с дъски обковани къщи,
Докато тоя дом остава пуст?
(5). Сега, прочее, така казва Господ на Силите:
Помислете за постъпките си.
(6). Посяхте много, но малко събрахте;
Ядете, но не се насищате;
Пиете, но не се напивате;
Обличате се, но никому не му е топло;
И надничарят приема заплатата за да я тури в скъсан мешец.
(7). Така казва Господ на Силите:
Помислете за постъпките си.
(8). Качете се на гората та докарайте дърва
И постройте дома;
И Аз ще благоволя в него,
И ще се прославя, казва Господ.
(9). Очаквахте за много, а, ето, излезе малко;
И когато го донесохте у дома си, Аз духнах на него.
Защо? казва Господ на Силите.
Поради Моя дом, който остава пуст,
Докато вие тичате всеки в своята къща.
(10). И тъй, поради вас небето задържа росата си,
И земята възпира плода си;
(11). Защото аз повиках суша
На земята и по горите,
На житото, на виното, и на дървеното масло,
На всичко що произвежда земята,
На човеците и на добитъка,
И на всичките трудове на човешките ръце.
Виждате ли, когато даваме първо на Бога, тогава Той ще се грижи за нас и ще ни благославя, но ако задържим това, което Му принадлежи, тогава Той ще се отдръпне от нас. Според пророк Малахия, ако не даваме на Господа най-доброто от имота си, ние не само, че не Го почитаме, но дори „крадем” от Него. В Малхахия 3:6-8 той предава Божиите думи към народа му така:
(6). Защото, понеже Аз Господ не се изменявам,
Затова вие, Яковови чада, не загинахте.
(7). От дните на бащите си
Вие се отклонихте от наредбите Ми, и не ги опазихте.
Върнете се при Мене, и Аз ще се върна при вас,
Казва Господ на Силите.
Но вие думате: В какво да се върнем?
(8). Ще краде ли човек Бога? Вие обаче, Ме крадете.
Обаче думате: В какво Те крадем?
В десетъците и в приносите.
(9). Вие сте наистина проклети,
Защото вие, да! целият тоя народ, Ме крадете.
Защо са били проклети тези, които не са давали десятък в старозаветни времена? Понеже са нарушавали завета. Според този завет всяко неизпълнение на Божия заповед водеше до проклетия. В Новия Завет не се крепи на закони, а на обещания. Действува ли, обаче, подобен принцип и в Новия Завет? Без съмнение, действува: “А това казвам, че който сее оскъдно, оскъдно ще и да пожъне; а който сее щедро, щедро ще и да пожъне.” (2 Кор. 9:6).
От Левит 27:30 научаваме, че десятъкът е свят. Той е отделен за и принадлежи на Бог.
(30). Всеки десетък от земята, било от посевите на земята, или от плода на дърветата, е Господен; свет е Господу.
Кражба е не само вземане на нещо чуждо, но и задържане на нещо, което принадлежи на друг. Според Закона десятъкът не принадлежеше на хората, а на Господа. Разбира се днес ние не сме под Закон, а под благодат. И все пак, ако престанем да даваме десятъка си и оставим св.Църква без средства за дейността й, това ограбване на Бога ли ще бъде? Без съмнение, да!
Когато Израилтяните задържаха това, което трябваше да дадат на Господа, тогава и Той задържаше това, което можеше да даде на тях. Когато те се покаяха и започнаха да строят Божия Дом, Бог им обеща, че от същия ден ще ги благослови.
(15). И сега, ви моля, размислете как беше в миналото до днес {Еврейски: От днес и надире.}*, преди да е бил положен камък върху камък в Господния храм: (16). През цялото това време, когато някой отидеше при един куп, който е бил от двадесет мери, те излязоха само десет; когато отидеше при лина за да източи петдесет мери, имаше само двадесет; (17) поразих ви с изсушителен вятър, с мана, и с град във всичките дела на ръцете ви; но вие не се обърнахте към Мене, казва Господ.
(18). Но сега, размислете как ще бъде от днес нататък, - от двадесет и четвъртия ден на деветия месец, - от деня, когато се положи основата на Господния храм, - размислете го: (19). Е ли още посеяното в житницата? При това лозата, смоковницата, нарът, и маслината още не са родили плод; обаче, от днес ще ви благословя.
Моята молитва за теб днес е, ако ти си спрял да почиташ Господ от имота си, ако в живота ти няма благословение, то да се осъзнаеш и от днес да решиш да се промениш. Мисли за Божието дело. Застани в обсега на благословението Му, и Той ще те благослови!
ДАВАЙ НА БОГА СИСТЕМАТИЧНО!
Това, което виждаме в Божието Слово – и в Стария и в Новия Завет – е, че нашето даване на Бог не трябва да бъде случайно или по изключение. То трябва да бъде систематично и редовно. В Първото посланието на свети апостол Павел до Коринтяни 16:2 апостола казва на Коринтяните:
(2). В първия ден на седмицата всеки от вас да отделя според успеха на работите си, и да го има при себе си, за да не стават събирания, когато дойда.
Нашето даване на Бог е функция (или зависи) от това колко пъти ни се плаща. Ако получаваме заплата всяка седмица, то трябва да даваме десятък всяка седмица; Ако веднъж месечно, то и даването ни на десятък ще бъде веднъж месечно. Въпросът е да не пропускаме.
ДАВАЙ НЕЗАВИСИМО ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА!
Даването е въпрос на упование и вяра. Доверяваме ли се на Божията доброта?
Той е Този, който е промислил за всичко, което имаме, независимо колко и какво е то. В отговор на Неговото даване ние му даваме част от това, което ни е дал Той. Във 2 Коринтяни 8:1-2 се казва:
(1). При това, братя, известявам ви Божията благодат, дадена на църквите в Македония,( 2). че, макар и да търпят голямо утеснение, пак великата им радост и дълбоката им беднотия дадоха повод да преизобилва богатството на тяхната щедрост.
Забележете контраста в този стих: крайна бедност – богата щедрост. Такова трябва да бъде и нашето отношение. Бедността никога не би могла да бъде причина за недаването на десятък. Защото както за бедния така и за богатия десет процента са си десет процента и те никога не биха могли да бъдат определящи за финансовото му състояние.
Въпросът не е дали си богат или беден, а праведен ли си или нечестив? Защото според Словото „праведният дава и не му се свиди”. В Притчи 21:25-26 се казва:
25 Желанието на ленивия го умъртвява,
Защото ръцете му не искат да работят,
26 Той се лакоми цял ден,
А праведният дава и не му се свиди.
ДАВАЙ ЗА ВЕЧНОСТТА!
В първото послание до Тимотей 6:17-19 ап. Павел отправя следното увещание към заможните християни:
(17). На ония, които имат богатството на тоя свят, заръчвай да не високоумствуват, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на Бога, Който ни дава всичко изобилно да се наслаждаваме; (18). да струват добро, да богатеят с добри дела, да бъдат щедри, съчувствителни, (19). да събират за себе си имот, който ще бъде добра основа за в бъдеще, за да се хванат за истинския живот.
Забележете, че тук се казва, че онези, които не си правят тънки сметки, нито се надяват на парите си, а вместо това вършат добрини, и са щедри и съчувствителни, със своето даване събират за себе си една „добра основа” за бъдещия, вечен живот. Може да ви изглежда невероятно, но това, което даваме за Бог тук на земята се трупа на банковата ни сметка в небето. Не каза ли същото и Иисус (Матей 6:19-21)
(19). Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат. 20 Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат; 21 защото гдето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.
Не само, че нашето даване е една вечна инвестиция, но то е и един индикатор за това къде ще прекараме вечността. Ако парите ти са инвестирани в този свят, то там ще бъде и сърцето ти; ако са инвестирани в Божието царство, то там ще бъдеш и ти след смъртта си.
(17). И като се върна Аврам от поражението на Ходологомора и на царете, които бяха с него, Содомският цар излезе да го посрещне в Савинската долина, (която е Царевата долина). (18). Така и Салимският цар Мелхиседек, който беше свещеник на Всевишния Бог, изнесе хляб и вино (19). та го благослови, казвайки: Благословен да бъде Аврам от Всевишния Бог, Създател на небето и на земята; (20). благословен и Всевишният Бог, който предаде неприятелите ти в твоята ръка. И Аврам му даде десетък от всичко.
В тази случка има няколко кардинални неща. Първо, Авраам даде на своето дарение на Мелхиседек не на сила, а доброволно – с удоволствие, желание и радост. Това даване беше признание, че победата, която Авраам спечели над Ходологомор и избавлението от робство на племенника му Лот се дължаха на Бога. Това е, което правим и ние, когато даваме – благодарим на Бога за силите и мъдростта, които ни дава за да работим и така го изповядваме като Източник на всяко добро в живота ни.
Второ, това дарение беше една точна пропорция – десет процента – „десятък от всичко”. Вижте, Авраам живя преди да бъде даден Моисеевия Закон. Той не беше задължен да дава десятък, нито пък ние. Той обаче усети в сърцето си, че именно даването на една десета част от всичко е най-подходящата пропорция за неговото даване. Това е и моето разбиране за десятъка. За мен той не е „закон”, а един естествен духовен принцип.
Трето, това дарение беше дадено на една по-висша инстанция, която представляваше Бог на земята. Мелхиседек беше „свещеник на Всевишния Бог”. Освен това, той беше по-висш от Авраам, независимо от това, че Авраам беше патриарх и „божий приятел” (Яков 2:23). В посланието на Свети ап.Павел доЕвреите (7:4-7 ) се казва:
(4). А помислете, колко велик беше тоя човек, комуто патриарх Авраам даде и десетък от най-добрата плячка. (5). Защото, докато ония от Левиевите потомци, които приемат свещенството, имат заповед по закона да вземат десетък от людете, сиреч, от братята си, ако и тия да са произлезли от чеслата на Авраама, (6 ).той, обаче, който не е произлязъл от техния род, взе десетък от Авраама и благослови този, комуто бяха дадени обещанията. (7). А безспорно по-долният се благославя от по-горния.
По същият начин трябва да бъде и нашето даване на Бог – то трябва да бъде доброволно, пропорционално и дадено на Светата Църквата, като Божие обиталище и Христово тяло на земята.
Освен това в Посланието на свети апостол Павел към Евреите четем, че Иисус, ако и да не беше левит, а произхождаше от юдиното племе, пак беше свещеник – не по Аароновия чин, а по Мелхиседековия.
(14). Защото е известно, че нашият Господ произлезе от Юдовото племе, относно което племе Моисей не каза нищо за свещеници.( 15). Това, що казваме, става още по-явно, тъй като по подобие на Мелхиседека се издига друг свещеник, (16). Който се установи не по закон, изразен в плътска заповед, но по силата на един безконечен живот; (17). защото за Него свидетелствува: "Ти си свещеник во века Според чина Мелхиседеков";
Според апостол Павел в своето послание към Евреите за разлика от Аароновото свещенство, което е временно, Мелхиседековото свещенство е вечно. Следователно Иисус, като свещеник според мелхиседековия чин освен всичко друго което е направил и прави за нас, и днес продължава да приема нашия десятък и да ни благославя.
ДАВАЙ С ЖЕЛАНИЕ И РАДОСТ!
Нашето даване е отражение на нашето посвещение и вяра. Бог не благоволи, ако ние даваме по задължение или защото сме се почувствали принудени или заставени да дадем. Не, ако ще даваме на Бога, то това даване трябва да бъде израз на нашата признателност и благодарност към Него. Във второто послание към Коринтяни 9:7 ап. Павел казва:
(7). Всеки да дава според както е решил в сърцето си, без да се скъпи, и не от принуждение; защото Бог обича онзи, който дава на драго сърце.
Десятъкът(дарението) не е данък. Той е доброволен акт!
ДАВАЙ НАЙ-НАПРЕД НА БОГА!
В Притчи 3:9-10 четем:
9 Почитай Господа от имота си И от първаците на всичкия доход. 10 Така ще се изпълнят житниците ти с изобилие, И линовете ти ще се преливат с ново вино.
Тези стихове ни учат да почитаме Господ с „първаците” си. Това означава, че Бог трябва да бъде първият, който получава нещо от нашите приходи. Ако Той е нашия Господар, а ние Му даваме последното, ако му даваме нещо евтино и нищожно, нещо, което не ценим –това показва, че не Го почитаме. Така че, когато получиш заплатата си, или пенсията си, или помощта си за безработни, или майчинство то си, влез в скришната си стаичка, сложи парите пред Господа, изискай Божието благословение над тях и отдели една десета,или колкото сметне сърцето ти за Него. Тогава ще усетиш Божията благодат и благословение над теб и дома ти.
Кое е първото? Връщането на заема или даването на десятък? Ако ти започнеш с връщането на заемите, ти ще продължиш да разчиташ на заемите, а не на Бог за благословение в живота си.
ДАВАНЕТО НИ ПОСТАВЯ В ОБСЕГА НА БОЖИЕТО БЛАГОСЛОВЕНИЕ
В Притчи 3:9-10 се казва, че когато почитаме Господ от имота си, тогава Той ще ни благослови – житниците ни ще се напълнят с изобилие, а лозята ще дадат изобилен плод. Подобно нещо се казва и в Малахия 3:10-12:
(10). Донесете всичките десетъци във влагалището,
За да има храна в дома Ми,
И опитайте Ме сега за това,
Казва Господ на Силите,
Дали не ще ви разкрия небесните отвори
Да излея благословение върху вас,
Тъй щото да не стига място за него.
(11). И заради вас ще смъмря поглъщателя,
Та няма вече да поврежда рожбите на земята ви;
И лозата ви на полето няма да хвърля плода си преждевременно,
Казва Господ на Силите.
(12). Всичките народи ще ви облажават,
Защото ще бъдете желателна земя,
Казва Господ на Силите.
Първото принадлежи на Господа. Спомняте ли си историята за пророк Илия и вдовицата от Сарепта Сидонска (3 Царе 17:8-16)?
(8). Тогава Господното слово дойде към него и рече: (9). Стани, иди в Сарепта Сидонска и седи там; ето, заповядах на една вдовица там, да те храни.
Забележете, че Бог не прати пророка при „сидонския богаташ”, а при „сидонската вдовица”
(10). И тъй, той стана та отиде в Сарепта. И като дойде при градската порта, ето там една вдовица, която събираше дърва; и той извика към нея и рече: Донеси ми, моля, малко вода в съд да пия. (11). И като отиваше да донесе, той извика към нея и рече: Донеси ми, моля, и залък хляб в ръката си. (12). А тя рече: Заклевам се в живота на Господа твоя Бог, нямам ни една пита, но само една шепа брашно в делвата и малко дървено масло в стомната и, ето, събирам две дръвчета, за да ида и да го приготвя за мене и за сина ми да го изядем и да умрем.
Положението на тази жена беше наистина отчайващо. Тя нямаше за себе си, камо ли за някой чужд, било той и Божий пророк. Забележете, обаче какво и отговори Илия:
(13). А Илия й рече: Не бой се; иди, стори както каза; но омеси от него първо за мене една малка пита та ми донеси, а после приготви за себе си и за сина си;( 14). защото така казва Господ Израилевият Бог: Делвата с брашното няма да се изпразни, нито стомната с маслото ще намалее, до деня, когато Господ даде дъжд на земята.
Защо Илия й каза да омеси първо за него? Защото давайки на него, вдовицата щеше да даде първо на Бога. А това беше и един израз на поклонение, благодарност и вяра в Него.
(15). И тя отиде та стори според каквото каза Илия; и тя и той и домът й ядоха много дни. (16). Делвата с брашното не се изпразни, нито стомната с маслото намаля, според словото, което Господ говори чрез Илия.
ДАВАЙ ПРОПОРЦИОНАЛНО НА ДОХОДИТЕ СИ!
Във Второзаконие 16:17 се казва:
Всеки да дава по силата си, според благословението, което Господ твоят Бог ще ти е дал.
Както Господ ни благославя, така трябва и ние да отвръщаме. Десятъкът си е десятък навсякъде по света. Десятъкът не е десет лева. Ако заплатата ти е хиляда лева, то десятъкът ти ще е сто лева. Ако заплатата ти е сто лева, десятъкът ти ще е десет лева. Той е пропорционален на нашите приходи. Ако даването е по-малко от десет процента от това, което човек придобива, то какво даване е? Каква жертва? Ако имаш 1000 лева, с 10 лева и без 10 лева е все тая. Виж, 100 вече имат някакво значение.
Подобно нещо за пропорционалното даване се казва и в Новия Завет ( 2 Послание на св.апостол Павел до Коринтяни 8:12):
(12). Защото, ако има усърдие, то е прието според колкото има човек, а не според колкото няма.
Бог не очаква пенсионера и безработния да дава толкова, колкото дава работещия. Нито пък очаква работещия да дава толкова колкото дава пенсионера. Десятъкът е едно пропорционално дарение. То е еднаква привилегия за всички.
ДАВАЙ С МИСЪЛ ЗА БОЖИЕТО ДЕЛО!
В книгата на пророк Агей четем за отношението на тогавашното поколение към Божието дело. Те не почитаха Господа така, както трябваше. Поради това Бог ги „почете” със суша и глад.
(1). Във втората година на цар Дария, в шестия месец, на първия ден от месеца, Господното слово дойде чрез пророк Агея към управителят на Юда Зоровавел Салатииловия син, и към великият свещеник Исус Иоседековия син и рече: (2) Така говори Господ на Силите, казвайки: Тия люде думат: Не е още времето, което щяло да дойде, времето да се построи Господният дом.
(3) Затова Господното слово дойде чрез пророк Агея и рече:
(4 ).Време ли е сами вие
Да живеете в своите с дъски обковани къщи,
Докато тоя дом остава пуст?
(5). Сега, прочее, така казва Господ на Силите:
Помислете за постъпките си.
(6). Посяхте много, но малко събрахте;
Ядете, но не се насищате;
Пиете, но не се напивате;
Обличате се, но никому не му е топло;
И надничарят приема заплатата за да я тури в скъсан мешец.
(7). Така казва Господ на Силите:
Помислете за постъпките си.
(8). Качете се на гората та докарайте дърва
И постройте дома;
И Аз ще благоволя в него,
И ще се прославя, казва Господ.
(9). Очаквахте за много, а, ето, излезе малко;
И когато го донесохте у дома си, Аз духнах на него.
Защо? казва Господ на Силите.
Поради Моя дом, който остава пуст,
Докато вие тичате всеки в своята къща.
(10). И тъй, поради вас небето задържа росата си,
И земята възпира плода си;
(11). Защото аз повиках суша
На земята и по горите,
На житото, на виното, и на дървеното масло,
На всичко що произвежда земята,
На човеците и на добитъка,
И на всичките трудове на човешките ръце.
Виждате ли, когато даваме първо на Бога, тогава Той ще се грижи за нас и ще ни благославя, но ако задържим това, което Му принадлежи, тогава Той ще се отдръпне от нас. Според пророк Малахия, ако не даваме на Господа най-доброто от имота си, ние не само, че не Го почитаме, но дори „крадем” от Него. В Малхахия 3:6-8 той предава Божиите думи към народа му така:
(6). Защото, понеже Аз Господ не се изменявам,
Затова вие, Яковови чада, не загинахте.
(7). От дните на бащите си
Вие се отклонихте от наредбите Ми, и не ги опазихте.
Върнете се при Мене, и Аз ще се върна при вас,
Казва Господ на Силите.
Но вие думате: В какво да се върнем?
(8). Ще краде ли човек Бога? Вие обаче, Ме крадете.
Обаче думате: В какво Те крадем?
В десетъците и в приносите.
(9). Вие сте наистина проклети,
Защото вие, да! целият тоя народ, Ме крадете.
Защо са били проклети тези, които не са давали десятък в старозаветни времена? Понеже са нарушавали завета. Според този завет всяко неизпълнение на Божия заповед водеше до проклетия. В Новия Завет не се крепи на закони, а на обещания. Действува ли, обаче, подобен принцип и в Новия Завет? Без съмнение, действува: “А това казвам, че който сее оскъдно, оскъдно ще и да пожъне; а който сее щедро, щедро ще и да пожъне.” (2 Кор. 9:6).
От Левит 27:30 научаваме, че десятъкът е свят. Той е отделен за и принадлежи на Бог.
(30). Всеки десетък от земята, било от посевите на земята, или от плода на дърветата, е Господен; свет е Господу.
Кражба е не само вземане на нещо чуждо, но и задържане на нещо, което принадлежи на друг. Според Закона десятъкът не принадлежеше на хората, а на Господа. Разбира се днес ние не сме под Закон, а под благодат. И все пак, ако престанем да даваме десятъка си и оставим св.Църква без средства за дейността й, това ограбване на Бога ли ще бъде? Без съмнение, да!
Когато Израилтяните задържаха това, което трябваше да дадат на Господа, тогава и Той задържаше това, което можеше да даде на тях. Когато те се покаяха и започнаха да строят Божия Дом, Бог им обеща, че от същия ден ще ги благослови.
(15). И сега, ви моля, размислете как беше в миналото до днес {Еврейски: От днес и надире.}*, преди да е бил положен камък върху камък в Господния храм: (16). През цялото това време, когато някой отидеше при един куп, който е бил от двадесет мери, те излязоха само десет; когато отидеше при лина за да източи петдесет мери, имаше само двадесет; (17) поразих ви с изсушителен вятър, с мана, и с град във всичките дела на ръцете ви; но вие не се обърнахте към Мене, казва Господ.
(18). Но сега, размислете как ще бъде от днес нататък, - от двадесет и четвъртия ден на деветия месец, - от деня, когато се положи основата на Господния храм, - размислете го: (19). Е ли още посеяното в житницата? При това лозата, смоковницата, нарът, и маслината още не са родили плод; обаче, от днес ще ви благословя.
Моята молитва за теб днес е, ако ти си спрял да почиташ Господ от имота си, ако в живота ти няма благословение, то да се осъзнаеш и от днес да решиш да се промениш. Мисли за Божието дело. Застани в обсега на благословението Му, и Той ще те благослови!
ДАВАЙ НА БОГА СИСТЕМАТИЧНО!
Това, което виждаме в Божието Слово – и в Стария и в Новия Завет – е, че нашето даване на Бог не трябва да бъде случайно или по изключение. То трябва да бъде систематично и редовно. В Първото посланието на свети апостол Павел до Коринтяни 16:2 апостола казва на Коринтяните:
(2). В първия ден на седмицата всеки от вас да отделя според успеха на работите си, и да го има при себе си, за да не стават събирания, когато дойда.
Нашето даване на Бог е функция (или зависи) от това колко пъти ни се плаща. Ако получаваме заплата всяка седмица, то трябва да даваме десятък всяка седмица; Ако веднъж месечно, то и даването ни на десятък ще бъде веднъж месечно. Въпросът е да не пропускаме.
ДАВАЙ НЕЗАВИСИМО ОТ ОБСТОЯТЕЛСТВАТА!
Даването е въпрос на упование и вяра. Доверяваме ли се на Божията доброта?
Той е Този, който е промислил за всичко, което имаме, независимо колко и какво е то. В отговор на Неговото даване ние му даваме част от това, което ни е дал Той. Във 2 Коринтяни 8:1-2 се казва:
(1). При това, братя, известявам ви Божията благодат, дадена на църквите в Македония,( 2). че, макар и да търпят голямо утеснение, пак великата им радост и дълбоката им беднотия дадоха повод да преизобилва богатството на тяхната щедрост.
Забележете контраста в този стих: крайна бедност – богата щедрост. Такова трябва да бъде и нашето отношение. Бедността никога не би могла да бъде причина за недаването на десятък. Защото както за бедния така и за богатия десет процента са си десет процента и те никога не биха могли да бъдат определящи за финансовото му състояние.
Въпросът не е дали си богат или беден, а праведен ли си или нечестив? Защото според Словото „праведният дава и не му се свиди”. В Притчи 21:25-26 се казва:
25 Желанието на ленивия го умъртвява,
Защото ръцете му не искат да работят,
26 Той се лакоми цял ден,
А праведният дава и не му се свиди.
ДАВАЙ ЗА ВЕЧНОСТТА!
В първото послание до Тимотей 6:17-19 ап. Павел отправя следното увещание към заможните християни:
(17). На ония, които имат богатството на тоя свят, заръчвай да не високоумствуват, нито да се надяват на непостоянното богатство, а на Бога, Който ни дава всичко изобилно да се наслаждаваме; (18). да струват добро, да богатеят с добри дела, да бъдат щедри, съчувствителни, (19). да събират за себе си имот, който ще бъде добра основа за в бъдеще, за да се хванат за истинския живот.
Забележете, че тук се казва, че онези, които не си правят тънки сметки, нито се надяват на парите си, а вместо това вършат добрини, и са щедри и съчувствителни, със своето даване събират за себе си една „добра основа” за бъдещия, вечен живот. Може да ви изглежда невероятно, но това, което даваме за Бог тук на земята се трупа на банковата ни сметка в небето. Не каза ли същото и Иисус (Матей 6:19-21)
(19). Недейте си събира съкровища на земята, гдето молец и ръжда ги изяжда, и гдето крадци подкопават и крадат. 20 Но събирайте си съкровища на небето, гдето молец и ръжда не ги изяжда, и гдето крадци не подкопават нито крадат; 21 защото гдето е съкровището ти, там ще бъде и сърцето ти.
Не само, че нашето даване е една вечна инвестиция, но то е и един индикатор за това къде ще прекараме вечността. Ако парите ти са инвестирани в този свят, то там ще бъде и сърцето ти; ако са инвестирани в Божието царство, то там ще бъдеш и ти след смъртта си.
събота, 25 юли 2009 г.
ЗАБРАВЕНИТЕ СЛОВА НА ЕВАНГЕЛИЕТО
ТРОХИ ОТ ТРАПЕЗАТА
Евангелие според Св.апостол и евангелист Матей 15:21-28
Не й беше мястото там.Аз го знаех и останалите от нас го знаеха.Ние просто си седяхме и си вечеряхме, когато тя нахлу.
Кучетата се надигнаха моментално от мястото си под масата и започнаха да лаят.Когато жената влезе и обезумяло изгледа стаята, едно от децата се разплака.Бях потресен и станах веднага.Можех да почувствам как започвам да се ядосвам като гледах тази раздърпана и мръсна жена.Яков и Йоан, които седяха по-близо до вратата,бяха скочили в същото време в което и аз, и вече бяха застанали на пътя й,за да й попречат да се приближи до масата,когато погледът й се спря върху Учителя.„Господи, Сине Давидов,“ – извика тя в момента в който те застанаха пред нея -„Смили се за мен!Дъщеря ми е болна.Страда ужасно.Обладана е от бесове…“
Учителят трябва да я беше чул,въпреки глъчката от двете кучета и детето, но не каза и дума.Той дори не повдигна поглед от чинията си.До това време не само Яков и Йоан,но и аз, и още трима от нас бяхме наобиколили жената и бяхме започнали да я избутваме навън към вратата.Тя прекъсваше не само нашата вечеря,но и времето, което Господ Иисус беше отделил специално за да ни поучава за царството,което щеше да установи.Нямахме никакво намерение да й позволим да попречи на всичко това.
Жената се опита да се съпротивява, но просто нямаше никакъв шанс.Дърпането на мрежи прави човек доста силен,а и в числен аспект ние я превъзхождахме многократно.Изкарахме я на вън по-бързо дори от пазачи, които изкарват пияница от заведение.
Но нека да ви кажа,дори след като беше избутана навън,тя продължи да създава точно толкова проблеми, колкото и един пияница.Говореше високо и настойчиво.Опита се да се промуши между нас и да влезе обратно вътре.Продължаваше да ни повтаря,че трябвало да види чудотвореца,че дъщеря й била в много тежко състояние,че се нуждаела от помощ…Сграбчваше ни за китките и се вкопчваше във всеки от нас,докато ни умоляваше и настояваше.Казвам ви, беше истинска напаст.
Аз исках само да се върна обратно вътре и да си продължа вечерята.Яков се опита да й обясни.„Виж“ – каза той -„Ти нямаш право да бъдеш тук.Нямаш право да безпокоиш учителя.Ти си чужденка, не вярваш в нищо в което ние вярваме,народът ти е езически,а с поведението си показваш, че и ти си езичничка.Няма начин учителят да ти помогне, така, че моля те, върви си!“„Трябва да го видя на всяка цена“ – каза тя.„Зная, че Той може да ми помогне.Помогнал е толкова на много хора.“„Това може би е така“ – каза Яков -„но той няма да направи нищо за теб.Ти не само си жена, но си и ханаанка,Не ходиш на синагога,Не се покоряваш на Мойсеевия закон,Нечиста си,Ядеш забранена храна.И още по по-лошо… нямаш никакво възпитание.Не проявяваш и капка уважение.Иисус се опитва да яде.Той е гост в дома на друг човек,И се предполага, че това би трябвало да бъде специално време за всички нас.А ти просто ей така си нахълтваш и започваш да настояваш за помощ.Слушай!Моля те!Върви си!Тук няма да получиш помощ.“
И знаете ли какво направи тя?Тази ужасна жена просто тръсна глава и каза:„Зная, че Той ще ми помогне.Трябва да ми помогне!“Йоан се намеси:„Виж“ – каза той -„Върви си.Казахме ти, че не си добре дошла тук.Казахме ти, че Иисус няма да има нищо общо с хора като теб.Така че, защо просто не си хванеш пътя и не си тръгнеш?“
Казвам ви, тази жена беше ненормална.Със сигурност не си знаеше мястото.Колкото повече й говорехме,толкова по шумна и настоятелна ставаше тя.Плачеше, молеше се, крещеше.Човек не можеше да се разбере с нея.
След малко време от всичко това,през ума ми мина идеята да помолим Иисус да я отпрати.Помислих си, че ако Той й каже нещо,тя най-накрая ще схване и ще престане с адската си врява.Казах предложението си на други двама, и те се съгласиха,че това е единственото, което можем да направим,ако искаме да настъпи някакво спокойствие.
В момента в който отворих вратата за да вляза, кучетата залаяха отново.Някой ги сгълча да мълчат, а аз се приближих към Иисус.Той седеше с детенцето,което по-рано се беше разплакало ядеше и говореше с нашия домакин.Човекът у когото бяхме на гости изглеждаше малко смутен.Правеше се, че не се случва нищо нередно.Но жената стоеше точно пред отворената врата където двама от моите другари чакаха да чуят какво ще каже Учителя,и глъчката съвсем не беше малка.„Извинявай“ – казах на Учителя -„но би ли отпратил тази жена да си върви.Тя наистина ни изтормози със всичкото си реване и безобразията които прави.“ Иисус погледна към нашия домакин,после към мен, и каза:„Аз не съм пратен, само при загубените овце от Израилевия дом.“
Казвам ви, на моменти Иисус беше наистина разочароващ.Никога не даваше директен отговор дори и на най-прост въпрос.Но въпреки това, този път Той ни подкрепяше.Изглежда, че беше чул всичко, което бяхме казали на жената,така че аз се обърнах за й кажа,че Учителят й е казал да си върви.Но в момента в който се тръгвах към нея,тя се промуши между мъжете, които бяха на вратата,изтича навътре,застана точно до Господ и падна на колене при нозете му.„Господи, помогни ми!“ – каза тя.
Не направих нищо.Бях уморен.Помислих си, че след всичко, което беше казал,Иисус ще се справи със ситуацията просто чудесно.
И Той го направи.Иисус я погледна.Тя наведе главата си и гледаше надолу.Тогава той огледа стаята за момент.
Детенцето до него беше заето с ядене на едно парче хляб,като че ли не се случваше нищо неприятно.Кучетата душеха земята под масата,домакинът ни го гледаше втренчено,без съмнение чудейки се какво ще направи Иисус,за да се отърве от този досаден проблем.До този момент Яков, Йоан и останалите вече бяха влезли вътре.Все още стояха прави,чакайки да видят, дали отново няма да има нужда от тях.Когато Учителят оглеждаше стаята, изведнъж стана много тихо.Единствените звукове, които се чуваха бяха тези на мухите и на мляскането на детето.
Тогава Иисус погледна надолу към жената и й каза:„Не е прилично да се вземе хляба от децата и да се хвърли на кучетата.“
Двама от учениците се подсмихнаха.Трябва да призная, че и аз се ухилих.Това беше толкова остроумно.Беше от оня вид реплики,с които само Иисус можеше да излезе.Добре изразяваше мисълта.Ако питате мене,това определено ликвидираше и нея, и всички от подобен род.Долових, че Яков ме поглежда и заклатих глава към него в знак на одобрение.Докато го правех,жената вдигна глава към Иисус и Го погледна в очите.„Да, Господи,“ – каза тя с този невероятно спокоен и чист глас,и заклевам ви се,тя имаше тази малка усмивка на нейното лице,„Да, Господи;но и кучетата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им.“
Бях поразен।Жената наистина прекали.Устата, груба, противна, нечиста, невъзпитана,бих могъл да продължа!Както и да е, знаете ли какво направи Иисус?Усмихна й се,като че ли това беше някакво голямо състезание по надхитрява не,и й каза:„О жено, голяма е твоята вяра;заради отговора ти, нека ти бъде според желанието.Иди у дома си, дъщеря ти е изцелена.“
Евангелие според Св.апостол и евангелист Матей 15:21-28
Не й беше мястото там.Аз го знаех и останалите от нас го знаеха.Ние просто си седяхме и си вечеряхме, когато тя нахлу.
Кучетата се надигнаха моментално от мястото си под масата и започнаха да лаят.Когато жената влезе и обезумяло изгледа стаята, едно от децата се разплака.Бях потресен и станах веднага.Можех да почувствам как започвам да се ядосвам като гледах тази раздърпана и мръсна жена.Яков и Йоан, които седяха по-близо до вратата,бяха скочили в същото време в което и аз, и вече бяха застанали на пътя й,за да й попречат да се приближи до масата,когато погледът й се спря върху Учителя.„Господи, Сине Давидов,“ – извика тя в момента в който те застанаха пред нея -„Смили се за мен!Дъщеря ми е болна.Страда ужасно.Обладана е от бесове…“
Учителят трябва да я беше чул,въпреки глъчката от двете кучета и детето, но не каза и дума.Той дори не повдигна поглед от чинията си.До това време не само Яков и Йоан,но и аз, и още трима от нас бяхме наобиколили жената и бяхме започнали да я избутваме навън към вратата.Тя прекъсваше не само нашата вечеря,но и времето, което Господ Иисус беше отделил специално за да ни поучава за царството,което щеше да установи.Нямахме никакво намерение да й позволим да попречи на всичко това.
Жената се опита да се съпротивява, но просто нямаше никакъв шанс.Дърпането на мрежи прави човек доста силен,а и в числен аспект ние я превъзхождахме многократно.Изкарахме я на вън по-бързо дори от пазачи, които изкарват пияница от заведение.
Но нека да ви кажа,дори след като беше избутана навън,тя продължи да създава точно толкова проблеми, колкото и един пияница.Говореше високо и настойчиво.Опита се да се промуши между нас и да влезе обратно вътре.Продължаваше да ни повтаря,че трябвало да види чудотвореца,че дъщеря й била в много тежко състояние,че се нуждаела от помощ…Сграбчваше ни за китките и се вкопчваше във всеки от нас,докато ни умоляваше и настояваше.Казвам ви, беше истинска напаст.
Аз исках само да се върна обратно вътре и да си продължа вечерята.Яков се опита да й обясни.„Виж“ – каза той -„Ти нямаш право да бъдеш тук.Нямаш право да безпокоиш учителя.Ти си чужденка, не вярваш в нищо в което ние вярваме,народът ти е езически,а с поведението си показваш, че и ти си езичничка.Няма начин учителят да ти помогне, така, че моля те, върви си!“„Трябва да го видя на всяка цена“ – каза тя.„Зная, че Той може да ми помогне.Помогнал е толкова на много хора.“„Това може би е така“ – каза Яков -„но той няма да направи нищо за теб.Ти не само си жена, но си и ханаанка,Не ходиш на синагога,Не се покоряваш на Мойсеевия закон,Нечиста си,Ядеш забранена храна.И още по по-лошо… нямаш никакво възпитание.Не проявяваш и капка уважение.Иисус се опитва да яде.Той е гост в дома на друг човек,И се предполага, че това би трябвало да бъде специално време за всички нас.А ти просто ей така си нахълтваш и започваш да настояваш за помощ.Слушай!Моля те!Върви си!Тук няма да получиш помощ.“
И знаете ли какво направи тя?Тази ужасна жена просто тръсна глава и каза:„Зная, че Той ще ми помогне.Трябва да ми помогне!“Йоан се намеси:„Виж“ – каза той -„Върви си.Казахме ти, че не си добре дошла тук.Казахме ти, че Иисус няма да има нищо общо с хора като теб.Така че, защо просто не си хванеш пътя и не си тръгнеш?“
Казвам ви, тази жена беше ненормална.Със сигурност не си знаеше мястото.Колкото повече й говорехме,толкова по шумна и настоятелна ставаше тя.Плачеше, молеше се, крещеше.Човек не можеше да се разбере с нея.
След малко време от всичко това,през ума ми мина идеята да помолим Иисус да я отпрати.Помислих си, че ако Той й каже нещо,тя най-накрая ще схване и ще престане с адската си врява.Казах предложението си на други двама, и те се съгласиха,че това е единственото, което можем да направим,ако искаме да настъпи някакво спокойствие.
В момента в който отворих вратата за да вляза, кучетата залаяха отново.Някой ги сгълча да мълчат, а аз се приближих към Иисус.Той седеше с детенцето,което по-рано се беше разплакало ядеше и говореше с нашия домакин.Човекът у когото бяхме на гости изглеждаше малко смутен.Правеше се, че не се случва нищо нередно.Но жената стоеше точно пред отворената врата където двама от моите другари чакаха да чуят какво ще каже Учителя,и глъчката съвсем не беше малка.„Извинявай“ – казах на Учителя -„но би ли отпратил тази жена да си върви.Тя наистина ни изтормози със всичкото си реване и безобразията които прави.“ Иисус погледна към нашия домакин,после към мен, и каза:„Аз не съм пратен, само при загубените овце от Израилевия дом.“
Казвам ви, на моменти Иисус беше наистина разочароващ.Никога не даваше директен отговор дори и на най-прост въпрос.Но въпреки това, този път Той ни подкрепяше.Изглежда, че беше чул всичко, което бяхме казали на жената,така че аз се обърнах за й кажа,че Учителят й е казал да си върви.Но в момента в който се тръгвах към нея,тя се промуши между мъжете, които бяха на вратата,изтича навътре,застана точно до Господ и падна на колене при нозете му.„Господи, помогни ми!“ – каза тя.
Не направих нищо.Бях уморен.Помислих си, че след всичко, което беше казал,Иисус ще се справи със ситуацията просто чудесно.
И Той го направи.Иисус я погледна.Тя наведе главата си и гледаше надолу.Тогава той огледа стаята за момент.
Детенцето до него беше заето с ядене на едно парче хляб,като че ли не се случваше нищо неприятно.Кучетата душеха земята под масата,домакинът ни го гледаше втренчено,без съмнение чудейки се какво ще направи Иисус,за да се отърве от този досаден проблем.До този момент Яков, Йоан и останалите вече бяха влезли вътре.Все още стояха прави,чакайки да видят, дали отново няма да има нужда от тях.Когато Учителят оглеждаше стаята, изведнъж стана много тихо.Единствените звукове, които се чуваха бяха тези на мухите и на мляскането на детето.
Тогава Иисус погледна надолу към жената и й каза:„Не е прилично да се вземе хляба от децата и да се хвърли на кучетата.“
Двама от учениците се подсмихнаха.Трябва да призная, че и аз се ухилих.Това беше толкова остроумно.Беше от оня вид реплики,с които само Иисус можеше да излезе.Добре изразяваше мисълта.Ако питате мене,това определено ликвидираше и нея, и всички от подобен род.Долових, че Яков ме поглежда и заклатих глава към него в знак на одобрение.Докато го правех,жената вдигна глава към Иисус и Го погледна в очите.„Да, Господи,“ – каза тя с този невероятно спокоен и чист глас,и заклевам ви се,тя имаше тази малка усмивка на нейното лице,„Да, Господи;но и кучетата ядат от трохите, които падат от трапезата на господарите им.“
Бях поразен।Жената наистина прекали.Устата, груба, противна, нечиста, невъзпитана,бих могъл да продължа!Както и да е, знаете ли какво направи Иисус?Усмихна й се,като че ли това беше някакво голямо състезание по надхитрява не,и й каза:„О жено, голяма е твоята вяра;заради отговора ти, нека ти бъде според желанието.Иди у дома си, дъщеря ти е изцелена.“
Свещ.Паскалев ( Проповед произнесена в гр.Пловдив,29.06.2009 г.)
неделя, 5 юли 2009 г.
Как дяволът чете Евангелието
Написано от Пастир ХРИСТО КУЛИЧЕВ
Петък, 03 Юли 2009 08:42
Уважаема госпожо Дърева, не мога да разбера защо се опитвате да оправдавате беззаконието с цитати от Библията? Във Вашата статия, публикувана на 20 март 2009 г. във в. „24 часа” вие цитирате Библията „И ОЩЕ видях под слънцето: място за съд, а там - беззаконие; място за правда, а там – неправда.” (Еклисиаст, 3:16). Задавате си въпроса – „Дали това не важи за европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ) и неговите решения”. Имате предвид осъждането на България, защото нейното правителство наруши правата на български граждани и свещенослужители, които със сила бяха изгонени от техните храмове.Досега България е осъждана много пъти от ЕСПЧ за нарушаване правата на своите граждани, между които е и покойният Андрей Луканов. Защо досега вие нито веднъж не обърнахте внимание за тези „беззакония” на ЕСПЧ? Ако пък смятате, че това не са били беззакония на ЕСПЧ, защо не обърнахте внимание на беззаконията на българското правителство, когато тези беззакония са за сметка на българския народ и от неговия гръб се вземат парите, за да се обезщетят онеправданите граждани?Не се ли отнася този ваш цитат за българското правителство? Ако кажете, че не се отнася, трябва да потвърдите, че в България няма беззакония. Нужна ви е смелост да потвърдите това, защото всички знаят, че в България правосъдие няма. Беззаконието се шири свободно, няма нито един осъден. Променят се закони, за да се оправдават престъпниците. Европейски фондове изчезват безследно, неправдата се пие като вода и всичко се отчита „че е в ред”. Нарушения има, виновни няма. Ние сме „най-нормалната” държава в Европейския съюз – искаме европейските фондове, но не искаме европейското правосъдие.
Това ли е вашата позиция, госпожо Дърева? Интересите на България ли защитавате или интересите на тези, които унижават и унищожават България? Определено не защитавате и интересите на Българската православна църква. Тези, които ни управляват днес, са наследници на тези, които разрушаваха църквата вчера. Те разрушаваха храмове, убиваха свещенослужители, пращаха ги по затвори и концентрационни лагери. Убиваха вярата и християнския морал. Внедряваха в църквата свои служители и доносници на Държавна сигурност. Те не искат църквата в България да бъде силна, а да им бъде послушна. През 1985 г. бях арестуван и изпратен в затвора, а след това бях изселен в село Ножарево, понеже се противопоставих в църквата ни да бъде поставен един явен „служител”, когото Държавна сигурност изпращаше. А колко такива служители и доносници има, които са тайни и неизвестни?Госпожо Дърева, представете си какво би станало, АКО Комисията по досиетата изнесе списък на доносниците в църквата. И АКО в този списък са имената на патриарх Максим, на Пловдивския митрополит Николай, на Варненския митрополит Кирил и други по-възрастни техни събратя. Как ще се отрази това на Църквата, която защитавате? Как ще посрещнат тази новина хората, които посещават църквата, българският народ? Може би затова Комисията по досиетата бави нарочно този списък, за да не се налее масло в огъня при това решение на Европейския съд за правата на човека.Не съм юрист, но виждам, че решението на ЕСПЧ не се занимава с Българската православна църква, нито с нейното единство, нито с нейните канони, нито с нейния патриарх. Осъдена е не Българската православна църква, а България, нашата Родина, за това, че нейните управници погазват правата на своите граждани. Вместо да се срамувате от това беззаконие на нашите управници, вие плюете против ЕСПЧ, че не позволява на нашите управници да правят това, което се е правило в продължение на 45 години. Нима не знаете, че тези онеправдани църковни служители са изгонени насила, чрез намесата на прокуратурата и полицията, от своите православни храмове, в които служат според каноните на Българската православна църква? Позицията ви, госпожо Дърева, може да се оприличи на онази бабичка, която хвърлила съчки на кладата на Ян Хус, като мислела, че там гори дяволът. Но за вас не могат да се отнесат думите на този мъченик, защото съм убеден, че нямате нейната простота, нито вашата простота е свещена. Явно, че изявявате по-скоро дух на злоба и ненавист. Прибягвате към цитати от Библията и потвърждавате народната поговорка „как дяволът чете Евангелието?” А в Евангелито пише „Защото такива са лъжеапостоли, измамни работници, които се преправят на Христови апостоли. И това не е чудно, защото сам сатана се преправя на светъл ангел.Така че не е голямо нещо, ако и неговите служители се преправят на служители на правдата” (2 послание до Коринтяните 11:13-15).Бог не е за подиграване и тежко и горко на този, който се опълчва против Неговата справедливост.Пастир ХРИСТО КУЛИЧЕВ, София
петък, 26 юни 2009 г.
вторник, 16 юни 2009 г.
"ТЕЖКО ВИ АКО СТАНЕТЕ ПОВОД ЗА СЪБЛАЗЪН"
Драги Господин Тодоров,
Исках да запазя мълчание през тези дни,но историята е толкова страшна,а нали Господ Иисус бе казал: „Вие сте солта на земята,и ако тази сол загуби силата си,по добре е да се хвърли в морето”,така че не е време да се мълчи,а да се защити малкото което е останало от православието в тази страна.Като казвам „Православие” нямам пред вид института който атеистично-комунистическата държава,превзе от вътре,но остави табелата от вън.А на тази табела пише „ Българска Православна Църква”.Тази институция нито е православна,нито е българска,а от вселенската църква отдавна се е самоизключила.Но това е тема на друго мое писмо.Днес искам да споделя друго с Вас!
Разбрах за това което се готви от медиите ! Митинг с икона! Митинг наречен „молебен” И ми стана страшно! И се запитах: В това ли се превърна Църквата? Това ли е онази Църква която Христос остави? За какво служи днес тя,и на кого? Господи защо допускаш това? Това което става,ме връща в тъмнината на средновековния мрак,във феодалния и клерикален произвол,от когото ние съвременните християни се срамуваме и отричаме.Ако времето беше 1409 става,но днес сме 2009 година! Ще бъдат извадени българи,свещеници за да се молят! За какво? За вразумление прочитам! Разлистих старите църковни летописи и там вразумление се свързва с изправяне на онези които са пристъпили църковни норми,канони де! И изведнъж се сетих за основния „болен”.Заболелият ще иска лек за „болестта си” от Бога! И има основание,защото е наистина „болен”,А болестта му е една- „ неизрядност”или казано с неговия речник „неканоничност”. Страшно ми стана затова че там ще излязат обикновени честни свещеници,които съм сигурен ще са там насила.Защото от това тяхно присъствие ще зависи хляба им.И се сетих за онези задължителни социалистически манифестации,които бяха не само задължителни,но отсъствието се наказваше. Те ще излязат защото нямат избор! Но всъщност братя свещеници,точно сега можете да направите своя избор! Ако разбирате какво говоря! Ако можете,и ако вярвате че за „Истината” човек си струва да пострада! И ако вярвате че Христос е по важен от „ едного”! Но това е Вашият личен избор.А за това се иска да застанете пред Вашата вяра и съвест! Иначе е безсмислено всичко! И още нещо в края на това мое малко писъмце – не заставайте на пътя на своя народ,защото той е по важен от една владишка корона!
А ако все пак излезете ще стане страшно пусто,безверно и скверно!
Поздрави от онзи свещеник!
Исках да запазя мълчание през тези дни,но историята е толкова страшна,а нали Господ Иисус бе казал: „Вие сте солта на земята,и ако тази сол загуби силата си,по добре е да се хвърли в морето”,така че не е време да се мълчи,а да се защити малкото което е останало от православието в тази страна.Като казвам „Православие” нямам пред вид института който атеистично-комунистическата държава,превзе от вътре,но остави табелата от вън.А на тази табела пише „ Българска Православна Църква”.Тази институция нито е православна,нито е българска,а от вселенската църква отдавна се е самоизключила.Но това е тема на друго мое писмо.Днес искам да споделя друго с Вас!
Разбрах за това което се готви от медиите ! Митинг с икона! Митинг наречен „молебен” И ми стана страшно! И се запитах: В това ли се превърна Църквата? Това ли е онази Църква която Христос остави? За какво служи днес тя,и на кого? Господи защо допускаш това? Това което става,ме връща в тъмнината на средновековния мрак,във феодалния и клерикален произвол,от когото ние съвременните християни се срамуваме и отричаме.Ако времето беше 1409 става,но днес сме 2009 година! Ще бъдат извадени българи,свещеници за да се молят! За какво? За вразумление прочитам! Разлистих старите църковни летописи и там вразумление се свързва с изправяне на онези които са пристъпили църковни норми,канони де! И изведнъж се сетих за основния „болен”.Заболелият ще иска лек за „болестта си” от Бога! И има основание,защото е наистина „болен”,А болестта му е една- „ неизрядност”или казано с неговия речник „неканоничност”. Страшно ми стана затова че там ще излязат обикновени честни свещеници,които съм сигурен ще са там насила.Защото от това тяхно присъствие ще зависи хляба им.И се сетих за онези задължителни социалистически манифестации,които бяха не само задължителни,но отсъствието се наказваше. Те ще излязат защото нямат избор! Но всъщност братя свещеници,точно сега можете да направите своя избор! Ако разбирате какво говоря! Ако можете,и ако вярвате че за „Истината” човек си струва да пострада! И ако вярвате че Христос е по важен от „ едного”! Но това е Вашият личен избор.А за това се иска да застанете пред Вашата вяра и съвест! Иначе е безсмислено всичко! И още нещо в края на това мое малко писъмце – не заставайте на пътя на своя народ,защото той е по важен от една владишка корона!
А ако все пак излезете ще стане страшно пусто,безверно и скверно!
Поздрави от онзи свещеник!
Публикувана в сайта на ПОТВ
петък, 29 май 2009 г.
сряда, 27 май 2009 г.
събота, 16 май 2009 г.
събота, 9 май 2009 г.
НИЩО НЕ Е ЗАБРАВЕНО
Документ: Централен партиен архив, ф1, опис 35, арх. единица 040 РЕШЕНИЕ “А” № 145 НА ПОЛИТБЮРО НА ЦК НА БКП от 08.03.1971 г.За глава на Българската православна църква да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловешкия митрополит Максим.Възлага на председателя на Комисията по църковните въпроси при Министерството на външните работи др.Михаил Кючуков да извърши необходимата подготовка за осигуряване избора на митрополит Максим за патриарх на Българската православна църква. (п) Тодор Живков
НИЩО НЕ ТРЯБВА ДА БЪДЕ ЗАБРАВЕНО
Църковен вестник, брой от 1-ви септ. 1984г
ПАТРИАРШЕСКО И СИНОДАЛНО ПОСЛАНИЕ ДО КЛИРА И ВЯРВАЩИТЕ, Възлюбени чеда на светата ни Църква,След всенародно достолепно отпразнувания светъл юбилей – 1300 години от основаването на българската държава, целокупният български народ е отново честит да изживее още една радост – 40 ГОДИНИ от деня на обновена България -Девети септември, 40 ГОДИНИ всенароден възход. Ходът на родната история, премъдро ръководен и промислително насочван от Бога, Господаря на времената (Дан. 2:20-21), отмери още една благоуспеища юбилейна годишнина. Четири десетилетия вече ни делят от историческия-прелом през 1944 г., когато с жертвената помощ на братския руски народ демократичните и патриотични сили у нас установиха народна власт на Отечествения фронт и отправиха стъпките на трудолюбивия ни народ към светлите хоризонти на всестранен подем. Това вменява на нас вярващите църковния и патриотичен дълг да насочим вниманието и размислите си към изминатия път и да дадем достойна оценка на историческите явления и на „личбите на времената” (Мат. 16:3), свидетели на които по Божи промисъл сме всички ние…
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ.СИНОД
+ МАКСИМ ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ и
Митрополит Софийски
ЧЛЕНОВЕ НА СВЕТИЯ СИНОД
+ Варненски и Преславски митрополит ЙОСИФ
+ Неврокопски митрополит ПИМЕН
+ Великотърновски митрополит СТЕФАН
+ Доростолски и Червенски митрополит СОФРОНИЙ
+ Старозагорски митрополит ПАНКРАТИЙ
+ Пловдивски митрополит ВАРЛАМ
+ Видински митрополит ФИЛАРЕТ
+ Ловчански митрополит ГРИГОРИЙ
+ Нюйоркски митрополит ЙОСИФ
+ Врачански митрополит КАЛИНИК
+ Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ
+ Велички епископ ЙОСИФ, управляващ Акронска епархия
Документ: Централен партиен архив, ф.१., опис 35, арх. единица 040
понеделник, 4 май 2009 г.
ВЯРАТА СРЕЩУ РЕЛИГИЯТА
Четейки „Дневниците” на отец Александър Шмеман, човек се замисля: а случи ли се в православието онази „промяна на атмосферата”, за която той писа преди четвърт век?
След смъртта на отец Александър Шмеман в кабинета му откриват осем тетрадки с ръкописи – личния му дневник. Приятелите и близките му ги занасят в издателството. И без съмнение са постъпили правилно. Защото се появи забележителна книга, която не се вписва в жанра религиозна литература, но се обръща към нормалния човек, който иска да вярва, който търси себе си и смисъла на своя живот.
Отец Александър – декан на семинарията „Св. Владимир”, несменяем секретар на съвета на епископите на Американските митрополии, проповедник и богослов – е противник на всяка религиозност, считайки, че мнозина от нас не правят ясна разлика между понятията „вяра” и „религия”. Според него религията е сбор от формални определения и правила, които строго регламентират живота на вярващия човек. Но това не е „вяра”. Началото на „лъжливата религия” е неспособността да изпитваш радост и по-точно – отказ от радостта. А радостта е толкова важна, защото тя се явява плод на непосредственото Божие присъствие. „Не може да знаеш, че има Бог и да не се радваш”, пише о. Шмеман.
Вярата – това е съвършена проява на личността на човека, негов вътрешен стремеж към Бога. Тя е основание за живата връзка с Христос. Тъжни са думите в Евангелието: „Когато Христос дойде, ще намери ли вяра на земята?” И следва пауза, която предполага: "Не, няма да намери". Ще има суперрелигиозно общество, което ще спазва всички прояви на култа, но главната човешка енергия – движението на човешката душа към Бога – Христос няма да намери...
Отец Александър говори за това, че именно религията е разпънала Христос. Официалната, формална организиция, която е призвана да гарантира института на вярата, е разпънала Бога и е унищожила със собствените си ръце целта на своята вяра. Подобни парадокси се срещат във всяка човешка организация, било то правителство или друга такава. Явно това са плодовете на организираната човешка дейност. Но да откриеш същото и в религиозната област, в областта на духовното? Всичко е до крайност формално и живее заради себе си, заради своята организираност, като постепенно се превръща в алтернатива на това, на което е било призвано да служи. После започва да се конкурира с онова, най-главното, и в крайна сметка унищожава целта на своето предназначение.
Уверен съм, че тези мисли на отец Александър са актуални и днес и са важни за всеки вярващ човек, който живее в условията на съвременната цивилизация. Ето вижте: Бог остава един и същ, не се променя. Променя се светът, променя се човекът, променят се възгледите му за света, за самия него и за Бога. Невъзможно е да пренесеш и изпълниш всичко, което отците от първите векове на християнството са развили като светоотеческо учение – но да уловим този дух е много важно и напълно възможно. Възможността за спасение я има и днес, само формите са малко променени. Но на малцина се удава да уловят тази динамика и да живеят в нея.
Именно това е безпокояло най-много авторът и той се е опитвал да намери отговор за себе си: „„Промяната на атмосферата” в Православието означава преди всичко способност да погледнеш на себе си отстрани, означава покаяние и обръщане... Исторически в Православието отсъства самият критерий за самокритика. Такова православие е пронизано от комплекси за себеутвърждаване, хипертрофия на някакъв вътрешен „триумфализъм”. Трагизмът на православната история винаги откриват в тържеството на външното зло: преследвания, турско робство, измяна на интелигенцията, болшевизъм. Но никога „вътре”. И докато бъде така, никакво възраждане на Православието не може да има”.
Само по тези думи можеш да разбереш, защо отец Александър често пъти е заемал позиця „против” – не само в разговорите с атеисти като вярващ човек, но и в разговора с официалната църковност. Като човек, който разбирал, че с днешния свят не може да разговаряш по начина, с който била свикнала закостенялата религиозна институция.
„Църковността”, разсъждава отец Александър Шмеман, „би трябвало да освобождава човека, но в своята днешна тоналност тя често не освобождава, а поробва и ограбва. Човек започва да се интересува от „стария” и „новия” стил, от епископски интриги или пък го обзема една елейност, а на духовността гледа като на четене на всякакви скверни книги (ужасяващи по своята бедност и риторика брошурки за чудеса и чудотворни икони и всякаква съмнителна „попщина”) и задължение непрекъснато да говори по духовни въпроси. Вместо да учи човека да гледа по свой начин на света, Църквата го учи да гледа самия себе си. Вместо качествено ново възприемане на собствената личност и живот, човек счита за свой дълг да си нахлузи безличната, дъхаща на постно масло маска на условното благочестие. Вместо да знае, че има радост, светлина, смисъл, вечност... човек става раздразнителен, ограничен, нетърпим и често пъти просто зъл. И даже вече не се кае за това – защото според него всичко това е от „църковността”.
Този глас на отец Александър си заслужава да бъде чут и днес.
След смъртта на отец Александър Шмеман в кабинета му откриват осем тетрадки с ръкописи – личния му дневник. Приятелите и близките му ги занасят в издателството. И без съмнение са постъпили правилно. Защото се появи забележителна книга, която не се вписва в жанра религиозна литература, но се обръща към нормалния човек, който иска да вярва, който търси себе си и смисъла на своя живот.
Отец Александър – декан на семинарията „Св. Владимир”, несменяем секретар на съвета на епископите на Американските митрополии, проповедник и богослов – е противник на всяка религиозност, считайки, че мнозина от нас не правят ясна разлика между понятията „вяра” и „религия”. Според него религията е сбор от формални определения и правила, които строго регламентират живота на вярващия човек. Но това не е „вяра”. Началото на „лъжливата религия” е неспособността да изпитваш радост и по-точно – отказ от радостта. А радостта е толкова важна, защото тя се явява плод на непосредственото Божие присъствие. „Не може да знаеш, че има Бог и да не се радваш”, пише о. Шмеман.
Вярата – това е съвършена проява на личността на човека, негов вътрешен стремеж към Бога. Тя е основание за живата връзка с Христос. Тъжни са думите в Евангелието: „Когато Христос дойде, ще намери ли вяра на земята?” И следва пауза, която предполага: "Не, няма да намери". Ще има суперрелигиозно общество, което ще спазва всички прояви на култа, но главната човешка енергия – движението на човешката душа към Бога – Христос няма да намери...
Отец Александър говори за това, че именно религията е разпънала Христос. Официалната, формална организиция, която е призвана да гарантира института на вярата, е разпънала Бога и е унищожила със собствените си ръце целта на своята вяра. Подобни парадокси се срещат във всяка човешка организация, било то правителство или друга такава. Явно това са плодовете на организираната човешка дейност. Но да откриеш същото и в религиозната област, в областта на духовното? Всичко е до крайност формално и живее заради себе си, заради своята организираност, като постепенно се превръща в алтернатива на това, на което е било призвано да служи. После започва да се конкурира с онова, най-главното, и в крайна сметка унищожава целта на своето предназначение.
Уверен съм, че тези мисли на отец Александър са актуални и днес и са важни за всеки вярващ човек, който живее в условията на съвременната цивилизация. Ето вижте: Бог остава един и същ, не се променя. Променя се светът, променя се човекът, променят се възгледите му за света, за самия него и за Бога. Невъзможно е да пренесеш и изпълниш всичко, което отците от първите векове на християнството са развили като светоотеческо учение – но да уловим този дух е много важно и напълно възможно. Възможността за спасение я има и днес, само формите са малко променени. Но на малцина се удава да уловят тази динамика и да живеят в нея.
Именно това е безпокояло най-много авторът и той се е опитвал да намери отговор за себе си: „„Промяната на атмосферата” в Православието означава преди всичко способност да погледнеш на себе си отстрани, означава покаяние и обръщане... Исторически в Православието отсъства самият критерий за самокритика. Такова православие е пронизано от комплекси за себеутвърждаване, хипертрофия на някакъв вътрешен „триумфализъм”. Трагизмът на православната история винаги откриват в тържеството на външното зло: преследвания, турско робство, измяна на интелигенцията, болшевизъм. Но никога „вътре”. И докато бъде така, никакво възраждане на Православието не може да има”.
Само по тези думи можеш да разбереш, защо отец Александър често пъти е заемал позиця „против” – не само в разговорите с атеисти като вярващ човек, но и в разговора с официалната църковност. Като човек, който разбирал, че с днешния свят не може да разговаряш по начина, с който била свикнала закостенялата религиозна институция.
„Църковността”, разсъждава отец Александър Шмеман, „би трябвало да освобождава човека, но в своята днешна тоналност тя често не освобождава, а поробва и ограбва. Човек започва да се интересува от „стария” и „новия” стил, от епископски интриги или пък го обзема една елейност, а на духовността гледа като на четене на всякакви скверни книги (ужасяващи по своята бедност и риторика брошурки за чудеса и чудотворни икони и всякаква съмнителна „попщина”) и задължение непрекъснато да говори по духовни въпроси. Вместо да учи човека да гледа по свой начин на света, Църквата го учи да гледа самия себе си. Вместо качествено ново възприемане на собствената личност и живот, човек счита за свой дълг да си нахлузи безличната, дъхаща на постно масло маска на условното благочестие. Вместо да знае, че има радост, светлина, смисъл, вечност... човек става раздразнителен, ограничен, нетърпим и често пъти просто зъл. И даже вече не се кае за това – защото според него всичко това е от „църковността”.
Този глас на отец Александър си заслужава да бъде чут и днес.
събота, 2 май 2009 г.
понеделник, 27 април 2009 г.
КОЙ КОГО УПОТРЕБЯВА???
Повечето християни приемат с известна доза сдържаност твърдението на Св.ап.Павел(І тим.3:1),че стремежът на човек към ръководни постове е нещо благородно.Не е ли редно за поста да се търси човек,а не човек за поста?Не е ли опасно да се възлага в Църквата ръководни длъжности на честолюбив,Не подготвен духовно човек?
Думата честолюбие произлиза от латинска дума,която означава „да търсиш издигане”.Множество съставки са в наличност при честолюбието – да бъдеш забелязван и одобрен от хората,да бъдеш популярен,да заемаш значимо място сред съвременниците си,да упражняваш контрол над другите.Честолюбивите хора харесват властта,служат си с нея,която парите или авторитета носят.Тези плътски стремежи стигат дори до крайност,не признаване на каквито и да е морални норми,пълно безверие....унищожаване напълно на човешкият образ вътре в човека.....
Защо започнах редовете на тази статия именно с това определение?
В началото на тази календарна година беше произнесена осъдителна присъда над българската държава,от една независима и справедлива институция – Европейски съд занимаващ се със защита на човешките права.Делото стана реалност и то породи след себе си една верижна реакция от безумия,извършени с ясно съзнание от хора,които днес ръководят православната църковна общност,и я управляват.Страна по това дело е българската държава,която по конституционно определение е светска република.От страна на потърпевшите са голямо множество хора,монаси,свещеници.И за жалост тази светска държава бе осъдена за неспазване и незачитане на религиозните свободи на нейните граждани.Бе даден срок в който страните трябва в дух на взаимно съгласие да потърсят добро и справедливо решение на проблема.И именно когато се очакваше епископството на православната църква да прояви разбиране,се случиха неща които могат да бъдат наречени само с една дума – безумия.Толкова големи че хвърлят неизличимо петно не само върху вековната ни църковна история,но и опетняват паметта на десетките личности положили своя труд и живот за Независима Църква.Безсилието на епископата достигна до там че се обърна за „помощ „,за да защити своите собствени амбиции,към други църковни общности,нарушавайки независимата цялост на родната православна църква,ангажирайки за това хора известни не само със атеистичните си нагласи но и сътрудници на бого борният комунистически режим от миналото,както и такива които са обкичени със съмнителни „рицарски звания”.До тук с фактологията.
Безсмислено е да търсим отговор на въпроса: „Ще успеят ли тези жалки опити за „защита”,базирани на пълно отсъствие на каквато и да е законност и не само светска но и канонична.
Големият проблем,който много повече трябва да ни вълнува е произвола на една група хора,получили от Църквата,епископски сан,духовно отличие и отговорност.
За незапознатите читатели, за да бъде по пълно нашето разсъждение,а и за да не бъдем упрекнати в църковна некомпетентност,трябва да отговорим първо на въпроса какъв всъщност трябва да бъде ЕПИСКОПА като висш духовник в Църквата.Духовенството е основен компонент във Църквата.Духовниците изпълняват службата посланици вместо Христа,като че ли сам Бог увещава чрез тях” Молим ви в името Христово,примерете се с Бога”(2.Кор.5:20).Свещенството е изповедничество на въплътената истина-Иисус Христос.”Всеки който мене признае пред човеците,и Аз ще го призная пред Моя Отец небесен”.Свещенството е Богоугождение а не човекоугождение” У човеци ли сега търся благоговение,или у Бога?Или на човеци искам да угаждам?Ако още бях угаждал на човеци,не щях да бъда Христов раб” ( Гал.1:10,Сол2:4П с.145:4) Духовник,който е в зависимост или на разположение на други власти,той не може да прояви нито кураж,нито упоритост в борбата срещу греха,порока,безнравствеността и безбожието.Служението на духовника се заключава до това да доведе поверените му земни човеци до съзнанието и решимостта”да отхвърли от себе си вехтия според предишното си живеене човек,който изтлява в прелъстителни похоти, и да се облече в новия човек,създаден по Бога в правда и святост”(Еф.4:22,24).На епископа в Църквата е дадена висша духовна власт,приемственост от самите апостоли.Отговорност не само към вярващите но и към духовенството,т.е. към цялата Църква.Епископът е защитник,пазител на вярата и чистотата на Христовата църква,тук на земята.Епископът трябва да води постоянна борба не против плът и кръв,а против началствата,властите,светоуправниците на тъмнината,против поднебесните бесове на злобата(Еф.6:12) В устата му е закона на истината и неправда не се намира на езика му.От него търсят закона,справедливост.Той е длъжен да покаже първо своята вяра.Той е пример за чистота и нравственост.Тук е момента да цитирам един от изявените богослови на 20 век(Н.Бердяев) ..... Едно от големите безобразия на земния човек е да искаш и да заповядваш другиму да върши това ,което ти сам не вършиш.”Епископството е най-високото,най достойното,най-човечното,най-отговорното служение.Предвид на това и на качествата,които трябва да има всеки епископ,те са изключителни и трябва да бъдат безспорно установени.Тези норми ясно са фиксирани от Св.ап.Павел: ....Епископът трябва да е непорочен,трезвен,целомъдрен,скромен,почтен,страннолюбив,поучлив,не пияница,не побойник,не свадлив,не алчен за гнусна печалба,а кротък,миролюбив и не сребролюбив.......Трябва още той да има и добро свидетелство от външните,за да не бъде укоряван....
Това е основната позиция която Христовата Църква ревностно пази в своята 2000 годишна история.Позиция непроменена като самата Църква,като самият Христос.Този кодекс служи като огледало в което ,всеки получил благодат да ръководи Църквата,трябва да се оглежда непрестанно.Правейки това определение за епископа като институт в Църквата ,и неговото служение,неминуемо възниква въпроса какви епископи ръководят днес православието в България.
Църквата излезе от една епоха на „непрестанно богоборчество”.Атеистичната държава се опитваше всячески да премахне ролята на Църквата,да я сведе до позиция на –пълно отмиране,и в крайна сметка до нейното премахване.Десетки хиляди са жертвите платили с цената на своя живот,вярата в Бог и принадлежността си към Църквата.С настъпване на демократичните промени в страната от епископата на Църквата ни,се очакваше да поведе обществото,и същият да застане в първите редици на своя народ,там където е неговото място от векове.Да заговори за „парещите”проблеми на хората,и да търси всякакви възможности за тяхното разрешаване.Отстояване на ценностите на българското семейство,и най вече националната ни независимост и цялост като държава,като народ.
Нищо от това не се случи.Напротив.Появиха се на бял свят уж дълбоко пазените тайни за сътрудничество към комунистическия режим,неправомерни избори за висши постове в Църквата,без духовност,апатия,невъзможност за управление на Църквата,и това раздели естествено Църквата на две: хора не искащи да се разделят със старото си живеене ,и хора искащи обновяване на Църквата.Оказа се че през годините на атеизъм Църквата се бе превърнала в заслон,разменна монета,източник на много богати придобивки и облаги,безметежно житие,но не и в КАУЗА на епископата.Ето и големия въпрос който следва днес да зададем :”КОЙ КОГО УПОТРЕБЯВА”.Отговора тук въври преди зададеният въпрос.Всеки мислещ и разумен християнин може да си отговори,надявам се без този отговор да повлияе на вътрешната му духовност.Не следва ли от това че подобни хора с подобно поведение трябва да бъдат отстранявани от заеманите от тях постове,за да не стават повече съблазън за верните на Христа.
Днес когато наблюдавам събитията от последните дни се питам:Къде се дянаха хилядолетните апостолски повеления,църковно правни норми,каноните по които църквата се ръководи.Живи ли са или се превърнаха просто в едни благонравни думи,загубили всякакъв смисъл,прикриващи честолюбието,анархистичното устройство на хора устремени да ръководят,каквото е останало от Българската Църква.Мисля че големият проблем е липсата на всякаква духовност и чувство на отговорност пред Църквата и обществото,от тези които пред вечността продължават да бъдат епископи.
Свърестествената същност на Църквата изисква ръководители,чиито качества далеч надхвърлят човешките.Имало ли е някога по голям недостиг на богопомазани и богоугодни хора,които да посрещнат тези нужди?В известен смисъл винаги е имало липса на такива посветени водачи,поради простата причина,че изискванията са твърде строги.Църквата отчаяно се нуждае от ръководители.Ако тя иска да изпълни своето задължение към подрастващото поколение и към своя народ,то тя има нужда от силно,духовно и жертвеноготовно ръководство(епископи).Силно- защото хората обичат да ги ръководи някой,който знае на къде отива и който да вдъхне доверие.Духовно- защото обикновеното ръководство,основано на естествените предпоставки,макар и да изглежда привлекателно и компетентно,може да доведе до безплодност и нравствено и духовно поражение.Жертвеноготовно- защото се основава на Едного Христа,който пожертва себе си за целия свят и ни остави пример който да следваме.
Не се ли изпълнят горните три важни условия ще продължим да наблюдаваме разрухата и да се питаме и питаме,без да можем да проумеем че : „НЯКОЙ УПОТРЕБЯВА ЦЪРКВАТА ЗА НЕЩО”.....
Думата честолюбие произлиза от латинска дума,която означава „да търсиш издигане”.Множество съставки са в наличност при честолюбието – да бъдеш забелязван и одобрен от хората,да бъдеш популярен,да заемаш значимо място сред съвременниците си,да упражняваш контрол над другите.Честолюбивите хора харесват властта,служат си с нея,която парите или авторитета носят.Тези плътски стремежи стигат дори до крайност,не признаване на каквито и да е морални норми,пълно безверие....унищожаване напълно на човешкият образ вътре в човека.....
Защо започнах редовете на тази статия именно с това определение?
В началото на тази календарна година беше произнесена осъдителна присъда над българската държава,от една независима и справедлива институция – Европейски съд занимаващ се със защита на човешките права.Делото стана реалност и то породи след себе си една верижна реакция от безумия,извършени с ясно съзнание от хора,които днес ръководят православната църковна общност,и я управляват.Страна по това дело е българската държава,която по конституционно определение е светска република.От страна на потърпевшите са голямо множество хора,монаси,свещеници.И за жалост тази светска държава бе осъдена за неспазване и незачитане на религиозните свободи на нейните граждани.Бе даден срок в който страните трябва в дух на взаимно съгласие да потърсят добро и справедливо решение на проблема.И именно когато се очакваше епископството на православната църква да прояви разбиране,се случиха неща които могат да бъдат наречени само с една дума – безумия.Толкова големи че хвърлят неизличимо петно не само върху вековната ни църковна история,но и опетняват паметта на десетките личности положили своя труд и живот за Независима Църква.Безсилието на епископата достигна до там че се обърна за „помощ „,за да защити своите собствени амбиции,към други църковни общности,нарушавайки независимата цялост на родната православна църква,ангажирайки за това хора известни не само със атеистичните си нагласи но и сътрудници на бого борният комунистически режим от миналото,както и такива които са обкичени със съмнителни „рицарски звания”.До тук с фактологията.
Безсмислено е да търсим отговор на въпроса: „Ще успеят ли тези жалки опити за „защита”,базирани на пълно отсъствие на каквато и да е законност и не само светска но и канонична.
Големият проблем,който много повече трябва да ни вълнува е произвола на една група хора,получили от Църквата,епископски сан,духовно отличие и отговорност.
За незапознатите читатели, за да бъде по пълно нашето разсъждение,а и за да не бъдем упрекнати в църковна некомпетентност,трябва да отговорим първо на въпроса какъв всъщност трябва да бъде ЕПИСКОПА като висш духовник в Църквата.Духовенството е основен компонент във Църквата.Духовниците изпълняват службата посланици вместо Христа,като че ли сам Бог увещава чрез тях” Молим ви в името Христово,примерете се с Бога”(2.Кор.5:20).Свещенството е изповедничество на въплътената истина-Иисус Христос.”Всеки който мене признае пред човеците,и Аз ще го призная пред Моя Отец небесен”.Свещенството е Богоугождение а не човекоугождение” У човеци ли сега търся благоговение,или у Бога?Или на човеци искам да угаждам?Ако още бях угаждал на човеци,не щях да бъда Христов раб” ( Гал.1:10,Сол2:4П с.145:4) Духовник,който е в зависимост или на разположение на други власти,той не може да прояви нито кураж,нито упоритост в борбата срещу греха,порока,безнравствеността и безбожието.Служението на духовника се заключава до това да доведе поверените му земни човеци до съзнанието и решимостта”да отхвърли от себе си вехтия според предишното си живеене човек,който изтлява в прелъстителни похоти, и да се облече в новия човек,създаден по Бога в правда и святост”(Еф.4:22,24).На епископа в Църквата е дадена висша духовна власт,приемственост от самите апостоли.Отговорност не само към вярващите но и към духовенството,т.е. към цялата Църква.Епископът е защитник,пазител на вярата и чистотата на Христовата църква,тук на земята.Епископът трябва да води постоянна борба не против плът и кръв,а против началствата,властите,светоуправниците на тъмнината,против поднебесните бесове на злобата(Еф.6:12) В устата му е закона на истината и неправда не се намира на езика му.От него търсят закона,справедливост.Той е длъжен да покаже първо своята вяра.Той е пример за чистота и нравственост.Тук е момента да цитирам един от изявените богослови на 20 век(Н.Бердяев) ..... Едно от големите безобразия на земния човек е да искаш и да заповядваш другиму да върши това ,което ти сам не вършиш.”Епископството е най-високото,най достойното,най-човечното,най-отговорното служение.Предвид на това и на качествата,които трябва да има всеки епископ,те са изключителни и трябва да бъдат безспорно установени.Тези норми ясно са фиксирани от Св.ап.Павел: ....Епископът трябва да е непорочен,трезвен,целомъдрен,скромен,почтен,страннолюбив,поучлив,не пияница,не побойник,не свадлив,не алчен за гнусна печалба,а кротък,миролюбив и не сребролюбив.......Трябва още той да има и добро свидетелство от външните,за да не бъде укоряван....
Това е основната позиция която Христовата Църква ревностно пази в своята 2000 годишна история.Позиция непроменена като самата Църква,като самият Христос.Този кодекс служи като огледало в което ,всеки получил благодат да ръководи Църквата,трябва да се оглежда непрестанно.Правейки това определение за епископа като институт в Църквата ,и неговото служение,неминуемо възниква въпроса какви епископи ръководят днес православието в България.
Църквата излезе от една епоха на „непрестанно богоборчество”.Атеистичната държава се опитваше всячески да премахне ролята на Църквата,да я сведе до позиция на –пълно отмиране,и в крайна сметка до нейното премахване.Десетки хиляди са жертвите платили с цената на своя живот,вярата в Бог и принадлежността си към Църквата.С настъпване на демократичните промени в страната от епископата на Църквата ни,се очакваше да поведе обществото,и същият да застане в първите редици на своя народ,там където е неговото място от векове.Да заговори за „парещите”проблеми на хората,и да търси всякакви възможности за тяхното разрешаване.Отстояване на ценностите на българското семейство,и най вече националната ни независимост и цялост като държава,като народ.
Нищо от това не се случи.Напротив.Появиха се на бял свят уж дълбоко пазените тайни за сътрудничество към комунистическия режим,неправомерни избори за висши постове в Църквата,без духовност,апатия,невъзможност за управление на Църквата,и това раздели естествено Църквата на две: хора не искащи да се разделят със старото си живеене ,и хора искащи обновяване на Църквата.Оказа се че през годините на атеизъм Църквата се бе превърнала в заслон,разменна монета,източник на много богати придобивки и облаги,безметежно житие,но не и в КАУЗА на епископата.Ето и големия въпрос който следва днес да зададем :”КОЙ КОГО УПОТРЕБЯВА”.Отговора тук въври преди зададеният въпрос.Всеки мислещ и разумен християнин може да си отговори,надявам се без този отговор да повлияе на вътрешната му духовност.Не следва ли от това че подобни хора с подобно поведение трябва да бъдат отстранявани от заеманите от тях постове,за да не стават повече съблазън за верните на Христа.
Днес когато наблюдавам събитията от последните дни се питам:Къде се дянаха хилядолетните апостолски повеления,църковно правни норми,каноните по които църквата се ръководи.Живи ли са или се превърнаха просто в едни благонравни думи,загубили всякакъв смисъл,прикриващи честолюбието,анархистичното устройство на хора устремени да ръководят,каквото е останало от Българската Църква.Мисля че големият проблем е липсата на всякаква духовност и чувство на отговорност пред Църквата и обществото,от тези които пред вечността продължават да бъдат епископи.
Свърестествената същност на Църквата изисква ръководители,чиито качества далеч надхвърлят човешките.Имало ли е някога по голям недостиг на богопомазани и богоугодни хора,които да посрещнат тези нужди?В известен смисъл винаги е имало липса на такива посветени водачи,поради простата причина,че изискванията са твърде строги.Църквата отчаяно се нуждае от ръководители.Ако тя иска да изпълни своето задължение към подрастващото поколение и към своя народ,то тя има нужда от силно,духовно и жертвеноготовно ръководство(епископи).Силно- защото хората обичат да ги ръководи някой,който знае на къде отива и който да вдъхне доверие.Духовно- защото обикновеното ръководство,основано на естествените предпоставки,макар и да изглежда привлекателно и компетентно,може да доведе до безплодност и нравствено и духовно поражение.Жертвеноготовно- защото се основава на Едного Христа,който пожертва себе си за целия свят и ни остави пример който да следваме.
Не се ли изпълнят горните три важни условия ще продължим да наблюдаваме разрухата и да се питаме и питаме,без да можем да проумеем че : „НЯКОЙ УПОТРЕБЯВА ЦЪРКВАТА ЗА НЕЩО”.....
понеделник, 20 април 2009 г.
СПОМЕН ЗА ПЛОВДИВСКИЯ МИТРОПОЛИТ + БОРИС
Ц Е Н А Т А НА С Л У Ж Е Н И Е Т О
„Можете ли да пиете чашата,която Аз пия,или да се кръстите с кръщението,с което аз се кръщавам?”
( Марк. 10:38 )
Никой не трябва да се стреми към ръководна длъжност в Божието дело,ако не е готов да плати цена по-голяма от тази,която са готови да платят неговите съвременници и сътрудници.Истинското духовно лидерство винаги налага тежък данък върху цялата личност и колкото по-резултатно е служението,толкова по -висока е цената.Започнах с тези думи,защото мисля че когато говорим за Пловдивският Митрополит Борис,неминуемо трябва да имаме в предвид две неща : саможертвата на един отдаден изцяло на Църквата духовник и цената на епископското служение,която дядо Борис Пловдивски осъзнавайки изцяло плати.Сега пред белият лист се връщам назад в своите спомени свързани с този благ и обаятелен духовник,който остави не само спомени в съзнанието ми,но и положи отпечатък в сърцето ми за цял живот.
И Бог,и хората постоянно търсят водачи в различни сфери на християнското дело,в Църквата.В писанието често ни се показва как Бог търси определен вид човек.Не хора,а човек.Не група а един. „Господ си потърси човек според сърцето си”(І Царст.13:14).Както Писанието,така и историята на Църквата свидетелства,че когато Бог намери човек,който да отговаря на Неговите духовни изисквания,който е готов да плати пълната цена на служението,той го използва до краен предел,независимо от неговите слабости.Такъв един човек бе Пловдивският митрополит Дядо Борис. Духовник който привличаше към себе си ,всички които плахо пристъпяха през вратите на храма.Хората го обичаха,търсеха подкрепата му,искаха благослова му,имаха нужда от молитвите му,и естествено го наричаха с онова величествено и същевременно обикновено „ Дядо Борис”,което отваряше сърцата им,за да приемат в тях словото на обичаният от всички митрополит на Пловдив.Спомням си зимата на 1997 година.Времето на гражданското недоволство.Напрежение което до краен предел обземаше хората в Пловдив,в цялата страна.Безпътицата,глада,унижението изкара хората на улицата.Не просто да протестират,а да потърсят нов път,за едно ново съществуване на семействата си.Добро бъдеще за децата си.И да скъсат окончателно със богоборният,атеистичен комунистически режим,който бе опропастил държавата.В онези мигове на хората им бе нужна вяра,молитва,за упование.Някой трябваше да им даде това упование,да ги подкрепи,да ги поведе........Площада на гр.Пловдив бе изпълнен до краен предел.Погледите бяха обърнати в различни посоки.И в един миг го видяха,той бе дошъл” сред своите си”.Премина през тълпата,докосвайки и благославяйки всеки който искаше да се допре до него.Пловдивския Митрополит Борис.Около него бяхме ние църковниците,неговите духовни деца.Няма да забравя очите на този човек,който бе видял ужасите от човешкото страдание в лагерите на смъртта.Мислите ме водеха в онези злокобни години,когато за вярата,за патриотизма,за истината се заплащаше със страдание и смърт.Време досущ приличащо на първите векове от историята на Христовата църква.Мислех си,какво бе видял дядо Борис?Как е възможно да издържи човек психически в една такава ситуация.И каква сила се иска за да бъдеш упора на обезнадеждените,заобиколен от смърт и страдание.....Знаех че тя е част от цената която всеки ден се плаща.Мисля че на пътя на духовното служение стои един кръст,на който духовникът трябва да се остави да бъде окачен.Изискванията на небето са безусловни.” Той даде живота си за нас.Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята.(ІЙоан3:16)Доколкото ние позволим на Христовия кръст да ни променя,дотолкова възкресения живот на Христос ще се изявява чрез нас.”Така че смъртта действа в нас,а живота във вас.”(ІІ Кор.4:12).Ако избегнем кръста,ще изгубим духовното си служение.”който иска да бъде пръв между вас,ще бъде слуга на всички.Защото наистина Човешкият Син не дойде да му служат,но да служи и да даде живота си откуп за мнозина”.(Марк .10:44-45).Онези от нас,които Бог е определил за отговорни постове в Своето дело,трябва да се отличават с готовност, да изоставят личните си предпочитания,да жертват законните си и естествени желания в името на Неговото царство......Поглеждайки очите на Владиката,видях сълзи.Сълзите на състраданието.Сълзите на самотността.Мисля че същността на жребия на духовния водач е самотата.Той винаги е начело на останалите.Дори и да е най дружелюбния човек,той трябва да е подготвен да извърви пътя си сам.” Сега вече нямам никого освен Бог” Казва свети Йосиф Петроградски при избора му за митрополит....Владиката дядо Борис,плачеше и състрадаваше заедно със всички на пловдивският площад.Стана ми страшно!Ще има ли сили,да отговори на очакванията на тези хиляди погледи вперени и очакващи от него помощ,си мислех.Влязохме в общината.Изкачихме се по стълбището,за да влезем в голямата заседателна зала,която имаше тераса гледаща към площада.Вън бе страшен хаос от човешки викове.Усещаше се напрежение във въздуха.След кратки разговори и приготовление владиката дядо Борис,положи върху раменете си символа на епископската благодат,омофора, и излезе на терасата.И още по страшно бе как цялата многохилядна тълпа от хора,старци,мъже,жени,деца,утихна,очакваща.След адския шум,тази тишина стана още по страшна.Това общо мълчание бе разцепено от думите на дядо Борис: „ Не бой се малко стадо....” Виждах с очите си как думите попадаха в сърцата на хората отдолу,покълнваха,заживяваха.За минути дядо Борис,се превръщаше във духовния водач,на десетките хиляди,наоколо.Те го бяха пуснали да влезе в сърцата и съзнанията им,защото имаха нужда от него.Думите му свършиха,той слезе долу при протестиращите,премина през тях и сам заедно с нас църковниците тръгна по замръзналата централна улица.В миг чух десетки хиляди стъпки за себе си.Страх ме беше да се обърна и да видя случващото се.Хората тръгнаха след духовния си водач,вярвайки му безпрекословно,обичайки го истински,готови да защитят вярата и човешкото си достойнство.....Дядо Борис се бе превърнал в истински духовен водач.А той,духовният водач не се създава чрез избори,назначения или чрез други хора.Бог създава водачите.Заемането на духовен пост не прави човека ръководител.Религиозните постове могат да се раздават на епископи,но не и духовната власт,която е същността на християнското водачество.Тя идва,често без да бъде търсена,до хора,които по-рано в живота си са се оказали достойни за нея чрез духовност,самодисциплина,способност и трудолюбие.Хора които са се нуждаели от повелението:”А ти търсиш ли за себе си големи неща?не търси”и вместо това са се стремили първо към Божието царство.Духовното ръководство е работа на Св.Дух и се дава от Бога.Когато търсещите му очи се спрат на достоен човек,той го помазва със Св.Дух и го отделя за специално служене( Деян.9:17,22:21)
Пловдивският митрополит Борис си отиде от тази земя,скромно,с голяма болка за Църквата,която страдаше за Истината.Остави не само спомен за истинско епископско служение,но и завет за следване и защита пътя на истината,до край, заради Христа.
Църквата е преживявала голям подем винаги когато е била благославяна със силни духовни ръководители,които са очаквали и са опитали присъствието на свръхестественото в своето служение.Липсата на такива хора е симптом на болестта,от която Църквата днес страда.Кънтящите гласове,които се разнасят от амвона,разпространявайки влиянието си по цялата земя,са останали ужасяващо малко.В един обхванат от пожари свят, гласът на Църквата се е превърнал в жалък шепот.Задължение е на всички нас чрез спомените за големите църковни водачи,и пазене паметта за тях,да направим всичко възможно,за да се предаде факлата на духовното лидерство в ръцете на младото поколение.
„Можете ли да пиете чашата,която Аз пия,или да се кръстите с кръщението,с което аз се кръщавам?”
( Марк. 10:38 )
Никой не трябва да се стреми към ръководна длъжност в Божието дело,ако не е готов да плати цена по-голяма от тази,която са готови да платят неговите съвременници и сътрудници.Истинското духовно лидерство винаги налага тежък данък върху цялата личност и колкото по-резултатно е служението,толкова по -висока е цената.Започнах с тези думи,защото мисля че когато говорим за Пловдивският Митрополит Борис,неминуемо трябва да имаме в предвид две неща : саможертвата на един отдаден изцяло на Църквата духовник и цената на епископското служение,която дядо Борис Пловдивски осъзнавайки изцяло плати.Сега пред белият лист се връщам назад в своите спомени свързани с този благ и обаятелен духовник,който остави не само спомени в съзнанието ми,но и положи отпечатък в сърцето ми за цял живот.
И Бог,и хората постоянно търсят водачи в различни сфери на християнското дело,в Църквата.В писанието често ни се показва как Бог търси определен вид човек.Не хора,а човек.Не група а един. „Господ си потърси човек според сърцето си”(І Царст.13:14).Както Писанието,така и историята на Църквата свидетелства,че когато Бог намери човек,който да отговаря на Неговите духовни изисквания,който е готов да плати пълната цена на служението,той го използва до краен предел,независимо от неговите слабости.Такъв един човек бе Пловдивският митрополит Дядо Борис. Духовник който привличаше към себе си ,всички които плахо пристъпяха през вратите на храма.Хората го обичаха,търсеха подкрепата му,искаха благослова му,имаха нужда от молитвите му,и естествено го наричаха с онова величествено и същевременно обикновено „ Дядо Борис”,което отваряше сърцата им,за да приемат в тях словото на обичаният от всички митрополит на Пловдив.Спомням си зимата на 1997 година.Времето на гражданското недоволство.Напрежение което до краен предел обземаше хората в Пловдив,в цялата страна.Безпътицата,глада,унижението изкара хората на улицата.Не просто да протестират,а да потърсят нов път,за едно ново съществуване на семействата си.Добро бъдеще за децата си.И да скъсат окончателно със богоборният,атеистичен комунистически режим,който бе опропастил държавата.В онези мигове на хората им бе нужна вяра,молитва,за упование.Някой трябваше да им даде това упование,да ги подкрепи,да ги поведе........Площада на гр.Пловдив бе изпълнен до краен предел.Погледите бяха обърнати в различни посоки.И в един миг го видяха,той бе дошъл” сред своите си”.Премина през тълпата,докосвайки и благославяйки всеки който искаше да се допре до него.Пловдивския Митрополит Борис.Около него бяхме ние църковниците,неговите духовни деца.Няма да забравя очите на този човек,който бе видял ужасите от човешкото страдание в лагерите на смъртта.Мислите ме водеха в онези злокобни години,когато за вярата,за патриотизма,за истината се заплащаше със страдание и смърт.Време досущ приличащо на първите векове от историята на Христовата църква.Мислех си,какво бе видял дядо Борис?Как е възможно да издържи човек психически в една такава ситуация.И каква сила се иска за да бъдеш упора на обезнадеждените,заобиколен от смърт и страдание.....Знаех че тя е част от цената която всеки ден се плаща.Мисля че на пътя на духовното служение стои един кръст,на който духовникът трябва да се остави да бъде окачен.Изискванията на небето са безусловни.” Той даде живота си за нас.Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята.(ІЙоан3:16)Доколкото ние позволим на Христовия кръст да ни променя,дотолкова възкресения живот на Христос ще се изявява чрез нас.”Така че смъртта действа в нас,а живота във вас.”(ІІ Кор.4:12).Ако избегнем кръста,ще изгубим духовното си служение.”който иска да бъде пръв между вас,ще бъде слуга на всички.Защото наистина Човешкият Син не дойде да му служат,но да служи и да даде живота си откуп за мнозина”.(Марк .10:44-45).Онези от нас,които Бог е определил за отговорни постове в Своето дело,трябва да се отличават с готовност, да изоставят личните си предпочитания,да жертват законните си и естествени желания в името на Неговото царство......Поглеждайки очите на Владиката,видях сълзи.Сълзите на състраданието.Сълзите на самотността.Мисля че същността на жребия на духовния водач е самотата.Той винаги е начело на останалите.Дори и да е най дружелюбния човек,той трябва да е подготвен да извърви пътя си сам.” Сега вече нямам никого освен Бог” Казва свети Йосиф Петроградски при избора му за митрополит....Владиката дядо Борис,плачеше и състрадаваше заедно със всички на пловдивският площад.Стана ми страшно!Ще има ли сили,да отговори на очакванията на тези хиляди погледи вперени и очакващи от него помощ,си мислех.Влязохме в общината.Изкачихме се по стълбището,за да влезем в голямата заседателна зала,която имаше тераса гледаща към площада.Вън бе страшен хаос от човешки викове.Усещаше се напрежение във въздуха.След кратки разговори и приготовление владиката дядо Борис,положи върху раменете си символа на епископската благодат,омофора, и излезе на терасата.И още по страшно бе как цялата многохилядна тълпа от хора,старци,мъже,жени,деца,утихна,очакваща.След адския шум,тази тишина стана още по страшна.Това общо мълчание бе разцепено от думите на дядо Борис: „ Не бой се малко стадо....” Виждах с очите си как думите попадаха в сърцата на хората отдолу,покълнваха,заживяваха.За минути дядо Борис,се превръщаше във духовния водач,на десетките хиляди,наоколо.Те го бяха пуснали да влезе в сърцата и съзнанията им,защото имаха нужда от него.Думите му свършиха,той слезе долу при протестиращите,премина през тях и сам заедно с нас църковниците тръгна по замръзналата централна улица.В миг чух десетки хиляди стъпки за себе си.Страх ме беше да се обърна и да видя случващото се.Хората тръгнаха след духовния си водач,вярвайки му безпрекословно,обичайки го истински,готови да защитят вярата и човешкото си достойнство.....Дядо Борис се бе превърнал в истински духовен водач.А той,духовният водач не се създава чрез избори,назначения или чрез други хора.Бог създава водачите.Заемането на духовен пост не прави човека ръководител.Религиозните постове могат да се раздават на епископи,но не и духовната власт,която е същността на християнското водачество.Тя идва,често без да бъде търсена,до хора,които по-рано в живота си са се оказали достойни за нея чрез духовност,самодисциплина,способност и трудолюбие.Хора които са се нуждаели от повелението:”А ти търсиш ли за себе си големи неща?не търси”и вместо това са се стремили първо към Божието царство.Духовното ръководство е работа на Св.Дух и се дава от Бога.Когато търсещите му очи се спрат на достоен човек,той го помазва със Св.Дух и го отделя за специално служене( Деян.9:17,22:21)
Пловдивският митрополит Борис си отиде от тази земя,скромно,с голяма болка за Църквата,която страдаше за Истината.Остави не само спомен за истинско епископско служение,но и завет за следване и защита пътя на истината,до край, заради Христа.
Църквата е преживявала голям подем винаги когато е била благославяна със силни духовни ръководители,които са очаквали и са опитали присъствието на свръхестественото в своето служение.Липсата на такива хора е симптом на болестта,от която Църквата днес страда.Кънтящите гласове,които се разнасят от амвона,разпространявайки влиянието си по цялата земя,са останали ужасяващо малко.В един обхванат от пожари свят, гласът на Църквата се е превърнал в жалък шепот.Задължение е на всички нас чрез спомените за големите църковни водачи,и пазене паметта за тях,да направим всичко възможно,за да се предаде факлата на духовното лидерство в ръцете на младото поколение.
Кръстния път на Истинската Руска Православна Църква
Зловеща снимка. На нея попаднах, търсейки документация, свързана с преместването на паметника на съветския воин в Естония. Третият отляво надясно труп е на епископ Платон Ревельский. Преди да бъде въведен в архиерейски сан и да оглави възстановената през 1917 г. Естонска православна епархия, отец Павел Кульбуш е бил 23 години енорийски свещеник на Естонската православна църква в Санкт Петербург.
След оттеглянето на германските войски на 21 декември 1918 г., болшевиките овладяват град Тарту, където се намирал епископът, и започнали жестока и кървава разправа. Три седмици по-късно естонската армия обсажда града. На 14 януари 1919 г. заедно с други заложници, между които двама свещеници и протестантски пастор, епископ Платон, главата на Естонската православна църква, е отведен в мазето на Кредитна банка, където е умъртвен. На следващия ден освободителите на Тарту откриват двадесет трупа, някои от които обезобразени до неузнаваемост. Установяват, че тялото на владиката е било пронизано със седем удара от щик и четири куршума, от които единият, изстрелян в дясното око. Направили фотография. На 19 февруари 1919 г. тленните останки на епископ Платон са върнати тържествено в Талин и погребани в Спасо-Преображенския събор. През януари 1931 г. в присъствието на естонското правителство над гроба е осветен мраморен саркофаг, а датата на гибелта му и на останалите жертви оттогава се обявява за Ден на национална скръб, който се почита всяка година. Последното е свидетелство, че тогава този истински паметник е бил действителен обединител на всички естонци, независимо от етноса и вероизповеданията в осъждането на червения терор. В това впрочем е разликата с казионните паметници в прослава на Червената армия, които пораждаха страх, а сега - раздори. Странно е, че днес йерархията на Руската православна църква, възвърнала мястото си в сегашната руска държава, изглежда, загърбила евангелските послания, открито приглася на онези, които ревностно величаят отминалата слава на СССР. Това ме накара да проследя кръстния път на РПЦ (И)по време на имперската съветска власт. Оказва се, че до революцията в Русия е имало 360 000 свещенослужители, от които 100 000 енорийски свещеници, 4 духовни академии, 58 семинарии, 1250 манастира, 55 173 православни църкви и 25 000 камбанари. Католическите храмове са били 4200, джамиите - 25 000, синагогите - 6000, а молитвените домове надвишавали 4000. След октомврийския преврат до 1919 г. 18 архиереи са убити, от които митрополит Владимир Киевски, смятан за първи свещеномъченик.В затвора са захвърлени 4 епископи, 8 архимандрити и 5 игумени.По още непълни данни са закрити 94 храма и 26 манастири. Монасите от московските обители са изселени, манастирските сгради - превърнати в концлагери, работнически кооперации, военни ведомства или жилищни комплекси. В началото на 20-те години останалите живи свещеници в Русия са само 40 000. Ако примерно вземем Пермската епархия, там след дълги мъчения и поругавания епископ Теофан е удавен в река Кама в нощта на 11 декември 1918 година. Убити са и 10 протойереи, 41 свещеници, 5 дякони, 4 църковни певци и 36 монаси. Умъртвяването им е извършено по най-разнообразен начин: удавяне, промушване с щик, премазване с приклади, обесване с епитрахила, посичане със сабя, раняване и оставяне да замръзне, но най-вече - чрез разстрел, след като жертвите са изкопавали собствения си гроб. Поводите да бъдат подлагани на мъчителна смърт тези свещенослужители са били: проповед, биене на камбани и отказ да се включат в редовете на Червената армия. През 1921 г. са ликвидирани 722 манастира, като Соловецката обител се превръща в една от първите съставни части на архипелага ГУЛАГ. От православните храмове и камбанарии остават 60 000. Следващата година с декрет е конфискувано църковното имущество. На много места в страната се устройват масови показни процеси на духовници, в резултат на които са разстреляни 2691 свещеници, 1962 монаси и 3447 монахини и послушнички. По същото време не по-малко от 15 000 духовни лица са ликвидирани без съд и присъда. През 1924 г. храмовете са вече 50 000, а в затворите лежат 66 епископи. Останалите две духовни академии - в Москва и Петербург, преминали в ръцете на т.нар. обновена православна църква (Московска Патриаршия-подвластна на сергианската ерест)се посещават едва от 10 до 20 студенти. Три години по-късно броят на храмовете е сведен до 28 734, а епископите в затвора са 117. Между 1928 и 1939 г. при колективизацията селските енории са масово разгромени, а свещениците им - лишени от граждански права. През 1931 г. в центъра на Москва е взривен катедралният храм-паметник на Христос Спасителя, на чието място 25 години по-късно е построен плувен басейн. Това “мероприятие” поставя начало на “безбожната петилетка” (1932-1937 г.), целяща пълното изкореняване на християнството. И действително, през 1938 г. 95% от съществуващите през 20-те години храмове са закрити. Действащите църковни сгради остават 4225, но към тях трябва да се прибавят не по-малко от 5000 църкви в ново присъединените към СССР през 1939 г. територии на Западна Украйна, Беларус и Молдова. Търсейки подкрепата на църквата след германското нашествие, Сталин нарежда да бъде възобновено богослужението в някои църкви, но когато през 1943 г. е свикан църковен събор за излъчване на патриарх, се явявят само 19 архиереи и се установява, че в предишните 25 години 205 са изчезнали безследно. В следвоенен СССР има 22 000 църкви, но по времето на Хрушчов 10 000 от тях, както 60 манастира и 5 от 8-те семинарии, са закрити. Четиридесет и шест свещеници, най-вече от Украйна и Беларус, са следствени. През 1980 г. РПЦ разполага със 7500 храма, 16 манастира, 3 семинарии и 2 духовни академии. В навечерието на рухването на Съветския съюз там просъществуват 6794 православни храма, 1099 католически, 751 мюсюлмански и 109 еврейски. Не всички руски християни обаче са се били примирили да служат на двама господари. През 20-те години митрополит Йосиф Петроградски открито възглавява и организира Руската катакомбна църква, ръкополага тайно странстващи свещеници и укорява духовната йерархия в отстъпничество. Обявен за разколник, през 1928 г. той отговаря: “Не ние сме разколници, а вие вървите към пропастта на църковното осъждане. Призовавам ви да укрепите силите си в борбата за независимост на църквата. Не в съглашението с поробителите на църквата и убийците на нейната свята независимост е нейното спасение, а в ярък и решителен протест против всяко съглашенство, лицемерие и лъжливи компромиси, които са предателства на нейните интереси”. Арестуван, митрополит Йосиф е разстрелян през 1937 или 1938 г. В последните десетилетия на Съветския съюз един дълбоко ерудиран енорийски свещеник - отец Александър Мен, неуморно пише и разпространява тайно книги катехизиси за духовно просвещение на безбожното общество. На 9.09.1990 г. на излизане от църквата си след литургия неизвестен му забива брадва в главата. Тези ученици и мъченици за Христа, както и много още техни последователи, не са били забравили словата на Спасителя: “Вие сте светлината на света, не се запалва светило, за да бъде то поставено под крина, а на светилник, за да свети на всички къщи” (Мат. 5:14,15).
След оттеглянето на германските войски на 21 декември 1918 г., болшевиките овладяват град Тарту, където се намирал епископът, и започнали жестока и кървава разправа. Три седмици по-късно естонската армия обсажда града. На 14 януари 1919 г. заедно с други заложници, между които двама свещеници и протестантски пастор, епископ Платон, главата на Естонската православна църква, е отведен в мазето на Кредитна банка, където е умъртвен. На следващия ден освободителите на Тарту откриват двадесет трупа, някои от които обезобразени до неузнаваемост. Установяват, че тялото на владиката е било пронизано със седем удара от щик и четири куршума, от които единият, изстрелян в дясното око. Направили фотография. На 19 февруари 1919 г. тленните останки на епископ Платон са върнати тържествено в Талин и погребани в Спасо-Преображенския събор. През януари 1931 г. в присъствието на естонското правителство над гроба е осветен мраморен саркофаг, а датата на гибелта му и на останалите жертви оттогава се обявява за Ден на национална скръб, който се почита всяка година. Последното е свидетелство, че тогава този истински паметник е бил действителен обединител на всички естонци, независимо от етноса и вероизповеданията в осъждането на червения терор. В това впрочем е разликата с казионните паметници в прослава на Червената армия, които пораждаха страх, а сега - раздори. Странно е, че днес йерархията на Руската православна църква, възвърнала мястото си в сегашната руска държава, изглежда, загърбила евангелските послания, открито приглася на онези, които ревностно величаят отминалата слава на СССР. Това ме накара да проследя кръстния път на РПЦ (И)по време на имперската съветска власт. Оказва се, че до революцията в Русия е имало 360 000 свещенослужители, от които 100 000 енорийски свещеници, 4 духовни академии, 58 семинарии, 1250 манастира, 55 173 православни църкви и 25 000 камбанари. Католическите храмове са били 4200, джамиите - 25 000, синагогите - 6000, а молитвените домове надвишавали 4000. След октомврийския преврат до 1919 г. 18 архиереи са убити, от които митрополит Владимир Киевски, смятан за първи свещеномъченик.В затвора са захвърлени 4 епископи, 8 архимандрити и 5 игумени.По още непълни данни са закрити 94 храма и 26 манастири. Монасите от московските обители са изселени, манастирските сгради - превърнати в концлагери, работнически кооперации, военни ведомства или жилищни комплекси. В началото на 20-те години останалите живи свещеници в Русия са само 40 000. Ако примерно вземем Пермската епархия, там след дълги мъчения и поругавания епископ Теофан е удавен в река Кама в нощта на 11 декември 1918 година. Убити са и 10 протойереи, 41 свещеници, 5 дякони, 4 църковни певци и 36 монаси. Умъртвяването им е извършено по най-разнообразен начин: удавяне, промушване с щик, премазване с приклади, обесване с епитрахила, посичане със сабя, раняване и оставяне да замръзне, но най-вече - чрез разстрел, след като жертвите са изкопавали собствения си гроб. Поводите да бъдат подлагани на мъчителна смърт тези свещенослужители са били: проповед, биене на камбани и отказ да се включат в редовете на Червената армия. През 1921 г. са ликвидирани 722 манастира, като Соловецката обител се превръща в една от първите съставни части на архипелага ГУЛАГ. От православните храмове и камбанарии остават 60 000. Следващата година с декрет е конфискувано църковното имущество. На много места в страната се устройват масови показни процеси на духовници, в резултат на които са разстреляни 2691 свещеници, 1962 монаси и 3447 монахини и послушнички. По същото време не по-малко от 15 000 духовни лица са ликвидирани без съд и присъда. През 1924 г. храмовете са вече 50 000, а в затворите лежат 66 епископи. Останалите две духовни академии - в Москва и Петербург, преминали в ръцете на т.нар. обновена православна църква (Московска Патриаршия-подвластна на сергианската ерест)се посещават едва от 10 до 20 студенти. Три години по-късно броят на храмовете е сведен до 28 734, а епископите в затвора са 117. Между 1928 и 1939 г. при колективизацията селските енории са масово разгромени, а свещениците им - лишени от граждански права. През 1931 г. в центъра на Москва е взривен катедралният храм-паметник на Христос Спасителя, на чието място 25 години по-късно е построен плувен басейн. Това “мероприятие” поставя начало на “безбожната петилетка” (1932-1937 г.), целяща пълното изкореняване на християнството. И действително, през 1938 г. 95% от съществуващите през 20-те години храмове са закрити. Действащите църковни сгради остават 4225, но към тях трябва да се прибавят не по-малко от 5000 църкви в ново присъединените към СССР през 1939 г. територии на Западна Украйна, Беларус и Молдова. Търсейки подкрепата на църквата след германското нашествие, Сталин нарежда да бъде възобновено богослужението в някои църкви, но когато през 1943 г. е свикан църковен събор за излъчване на патриарх, се явявят само 19 архиереи и се установява, че в предишните 25 години 205 са изчезнали безследно. В следвоенен СССР има 22 000 църкви, но по времето на Хрушчов 10 000 от тях, както 60 манастира и 5 от 8-те семинарии, са закрити. Четиридесет и шест свещеници, най-вече от Украйна и Беларус, са следствени. През 1980 г. РПЦ разполага със 7500 храма, 16 манастира, 3 семинарии и 2 духовни академии. В навечерието на рухването на Съветския съюз там просъществуват 6794 православни храма, 1099 католически, 751 мюсюлмански и 109 еврейски. Не всички руски християни обаче са се били примирили да служат на двама господари. През 20-те години митрополит Йосиф Петроградски открито възглавява и организира Руската катакомбна църква, ръкополага тайно странстващи свещеници и укорява духовната йерархия в отстъпничество. Обявен за разколник, през 1928 г. той отговаря: “Не ние сме разколници, а вие вървите към пропастта на църковното осъждане. Призовавам ви да укрепите силите си в борбата за независимост на църквата. Не в съглашението с поробителите на църквата и убийците на нейната свята независимост е нейното спасение, а в ярък и решителен протест против всяко съглашенство, лицемерие и лъжливи компромиси, които са предателства на нейните интереси”. Арестуван, митрополит Йосиф е разстрелян през 1937 или 1938 г. В последните десетилетия на Съветския съюз един дълбоко ерудиран енорийски свещеник - отец Александър Мен, неуморно пише и разпространява тайно книги катехизиси за духовно просвещение на безбожното общество. На 9.09.1990 г. на излизане от църквата си след литургия неизвестен му забива брадва в главата. Тези ученици и мъченици за Христа, както и много още техни последователи, не са били забравили словата на Спасителя: “Вие сте светлината на света, не се запалва светило, за да бъде то поставено под крина, а на светилник, за да свети на всички къщи” (Мат. 5:14,15).
събота, 18 април 2009 г.
ПАСХА ГОСПОДНЯ
Който е благочестив, който истински почита Бога и Го обича искрено, нека се наслади от това хубаво и светло тържество на преславното Христово възкресение, което сега празнуваме и в което Господ тъй дивно показа и Своята благост към човешкия род, и Своята премъдрост в изкупването му от вечна погибел, и Своята сила над враговете на нашето спасение!
Който е благоразумен раб и не скрива в земята дадените му от Бога таланти, нека влезе радостен в радостта на своя Господ!
Който се е потрудил с пост, нека получи сега своя динарий! [Мат.10:10, 20:1-8].
Който е работил още от първия час, нека получи днес своята справедлива заплата!
Който е успял да дойде подир шестия час, нека ни най-малко не се безпокои, понеже не губи нищо!
Който е пропуснал и деветия час, нека пристъпи без всякакво съмнение и боязън!
Ако ли някой е успял да дойде едва в единадесетия час, нека и той да се не бои от своето закъснение, понеже Домовладиката е великодушен и щедър - приема последния като първия, успокоява дошлия в единадесетия час така, както потрудилия се още от първия час: първия удовлетворява със заслужена награда, последния милва по снизхождение; на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост; добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали!
Затова всички влезте в радостта на своя Господ! И първи, и последни, приемете своята награда!
Богати и бедни, заедно ликувайте!
Трудолюбиви и лениви, почетете този ден на всемирно тържество!
Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове небесният Отец е заклал угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта!
Никой да не оплаква своята бедност, понеже царството небесно е отворено за всички!
Никой да не плаче за греховете си, понеже изгря прощение от гроба на Спасителя!
Никой да не се бои от смъртта, понежe Спасовата смърт ни освободи от нея!
Изтреби смъртта овладяният от смъртта Жизнодавец. Слезлият в ада плени ада, който се огорчи, когато вкуси плътта Му. Като предсказа това преди столетия, пророк Исаия пише: "Адът се огорчи, когато Те срещна в преизподнята си!"
Огорчи се, защото биде обезсилен!
Огорчи се, защото биде посрамен!
Огорчи се, защото бе умъртвен!
Огорчи се, защото бе провален!
Огорчи се, защото е окован!
Той прие плът, а в нея се натъкна на Бога; прие земя, а в нея намери небе; прие, което виждаше, а се натъкна на онова, което не виждаше!
"Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" [Ос. 13:14, Koр. 15:55]Възкръсна Христос и ти биде повален!
Възкръсна Христос и паднаха демоните!
Възкръсна Христос и се радват ангелите!
Възкръсна Христос и живот се въдвори!
Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба, защото Христос, Който възкръсна из мъртвите, "за умрелите стана начатък" (1 Кор. 15:20).
Той пръв възкръсна като Глава, а подир Него в свое време ще възкръснем всички ние, Неговите членове! Нему слава и държава (владичество) во веки веков! Амин!
Който е благоразумен раб и не скрива в земята дадените му от Бога таланти, нека влезе радостен в радостта на своя Господ!
Който се е потрудил с пост, нека получи сега своя динарий! [Мат.10:10, 20:1-8].
Който е работил още от първия час, нека получи днес своята справедлива заплата!
Който е успял да дойде подир шестия час, нека ни най-малко не се безпокои, понеже не губи нищо!
Който е пропуснал и деветия час, нека пристъпи без всякакво съмнение и боязън!
Ако ли някой е успял да дойде едва в единадесетия час, нека и той да се не бои от своето закъснение, понеже Домовладиката е великодушен и щедър - приема последния като първия, успокоява дошлия в единадесетия час така, както потрудилия се още от първия час: първия удовлетворява със заслужена награда, последния милва по снизхождение; на единия дава заслуженото, другия дарява по своята благост; добрите дела приема с радост, намерението целува с любов; делата цени и добрите разположения хвали!
Затова всички влезте в радостта на своя Господ! И първи, и последни, приемете своята награда!
Богати и бедни, заедно ликувайте!
Трудолюбиви и лениви, почетете този ден на всемирно тържество!
Постили и непостили, възвеселете се сега! Трапезата е богата: наситете се всички от нея! За блудните синове небесният Отец е заклал угоен Телец: никой да не излезе гладен! Всички се насладете от този пир на вярата, всички се възползвайте от богатството на благостта!
Никой да не оплаква своята бедност, понеже царството небесно е отворено за всички!
Никой да не плаче за греховете си, понеже изгря прощение от гроба на Спасителя!
Никой да не се бои от смъртта, понежe Спасовата смърт ни освободи от нея!
Изтреби смъртта овладяният от смъртта Жизнодавец. Слезлият в ада плени ада, който се огорчи, когато вкуси плътта Му. Като предсказа това преди столетия, пророк Исаия пише: "Адът се огорчи, когато Те срещна в преизподнята си!"
Огорчи се, защото биде обезсилен!
Огорчи се, защото биде посрамен!
Огорчи се, защото бе умъртвен!
Огорчи се, защото бе провален!
Огорчи се, защото е окован!
Той прие плът, а в нея се натъкна на Бога; прие земя, а в нея намери небе; прие, което виждаше, а се натъкна на онова, което не виждаше!
"Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?" [Ос. 13:14, Koр. 15:55]Възкръсна Христос и ти биде повален!
Възкръсна Христос и паднаха демоните!
Възкръсна Христос и се радват ангелите!
Възкръсна Христос и живот се въдвори!
Възкръсна Христос, и нито един мъртвец няма в гроба, защото Христос, Който възкръсна из мъртвите, "за умрелите стана начатък" (1 Кор. 15:20).
Той пръв възкръсна като Глава, а подир Него в свое време ще възкръснем всички ние, Неговите членове! Нему слава и държава (владичество) во веки веков! Амин!
Св.Йоан Златоуст
петък, 17 април 2009 г.
ВЕЛИКИ ПЕТЪК
....."А Иосиф,като купи плащеница,сне Го,па Го обви в плащаница и положи в гроб,изсечен в скала:и привали камък върху вратата гробни".....
ВЕЛИКИ ПЕТЪК
"...И когато отидоха на мястото,наречено Лобно,там разпнаха Него и злодейците,единият от дясно,а другият отляво.А Иисус говореше:Отче!прости им понеже не знаят,що правят."...
ВЕЛИКИ ПЕТЪК
"...И войниците,като оплетоха венец от тръни,наложиха Му го на главата,и Му облякоха багреница,и думаха:радвай се Царю Июдейски!и Му удряха плесници. ".....
четвъртък, 16 април 2009 г.
ВЕЛИКИ ПЕТЪК
"...И тогава им Го предаде,за да бъде разпнат.И взеха Иисуса и Го поведоха.И носейки кръста Си,Той излезе на мястото,наречено лобно,по еврейски Голгота. "
ТОЙ БЕШЕ РАЗПНАТ ЗА НАШИТЕ ГРЕХОВЕ
"...там Го разпнаха,и с Него други двама,от едната и от другата страна,а посред-Иисуса.."
ВЕЛИКИЯТ ЧЕТВЪРТЪК
"Ето настъпва час,и настана вече,да се разбягате всякой у вас си,и Мене самичък да оставите,ала Аз не съм самичък,защото Отец е с Мене."
"Помнете словото,що ви казах Аз,няма слуга по-голям от господаря си.Ако Мене гониха,и вас ще гонят,ако Моето слово спазиха и вашето ще спазят.Ще ви изгонят от синагогите,настъпва дори време,когато всякой,който ви убие,ще мисли че принася Богу служба.И тъй ще постъпят с вас,защото не познаха нито Отца,нито Мене.Истина,истина ви казвам,че вие ще се разплачете и разридаете,а светът ще се възрадва,вие ще бъдете наскърбени,но скръбта ви ще се превърне в радост.В света скърби ще имате,но дерзайте:Аз победих света.
Отче !дойде часът: прослави Сина Си,за да те прослави и Син Ти!Аз Те прославих на земята,свърших делото,що Ми бе дал да изпълня.Аз за тях се моля:не за цял свят се моля,а за тях,които си Ми дал,защото са твои.Аз им предадох Твоето слово,и светът ги намрази,защото те не са от света,както и Аз не съм от него.Не се моля да ги вземеш от света,но да ги опазиш от злото.
ВЕЛИКИЯТ ЧЕТВЪРТЪК
В тъмнината на обезверения свят ,там някъде в зората на вековете,започна онова което бъдещите поколения щяха да нарекат -Страсти Христови.Всичко започна в една тъжна нощ,в една горница на космополитния,божествен град Йерусалим.Там, в тъмата на спускащата се нощ се начена драмата на последните часове на Спасителя.Хляба и виното бяха завинаги пресътворени и бого уподобени на онова което Той пожертва за нас: "Който яде моята плът,и пие моята кръв ще има живот вечен.......Това правете за мой спомен."
Господи приеми ни на Твоята тайна вечеря,отново! Господи!!!
понеделник, 13 април 2009 г.
ПОКЛАНЯМЕ СЕ НА ТВОИТЕ СТРАДАНИЯ ХРИСТЕ
Ето,Младоженецът иде в полунощ и блажен е тоя раб,когото намери буден,а недостоен е онзи,когото намери безгрижен.Прочее,внимавай,душо моя,да не те налегне сън,та да бъдеш предадена на смърт и да не останеш вън пред отворените врати на Царството,но опомни се и възкликни:свет,свет,свет си Боже,заради Богородица помилвай ни.
( Последование на Жениха)
неделя, 12 април 2009 г.
ВХОД ГОСПОДЕН В ЙЕРУСАЛИМ
Днес , целият християнски свят се пренася мислено в онези далечни времена,когато жителите на Светия град посрещаха Спасителя. Ние днешните забързани хора нека молитвено за миг да отворим сърцата си,за да влезе Иисус.Така както той поиска,за да ни освети със своята божествена любов,за да ни направи свои чеда!
ЧЕСТИТ И БЛАГОСЛОВЕН ПРАЗНИК НА ВСИЧКИ НАС!
четвъртък, 9 април 2009 г.
В МИНУТАТА НА НАШАТА МОЛИТВА
В забързаното си ежедневие, едва ли забелязваме колко мъка и страдание има около нас.Устремени в собственото си оцеляване,не виждаме нищо друго.А страданието е около нас.Да поспрем за миг.Днес!Когато една близка нам страна е потънала в своята скръб.И в минутата на нашата самота,да бъдем едно с молитвата която хиляди днес,и през тези дни шептят......"Господи посрешни ги,и ги упокой"
Абонамент за:
Публикации (Atom)