Повечето християни приемат с известна доза сдържаност твърдението на Св.ап.Павел(І тим.3:1),че стремежът на човек към ръководни постове е нещо благородно.Не е ли редно за поста да се търси човек,а не човек за поста?Не е ли опасно да се възлага в Църквата ръководни длъжности на честолюбив,Не подготвен духовно човек?
Думата честолюбие произлиза от латинска дума,която означава „да търсиш издигане”.Множество съставки са в наличност при честолюбието – да бъдеш забелязван и одобрен от хората,да бъдеш популярен,да заемаш значимо място сред съвременниците си,да упражняваш контрол над другите.Честолюбивите хора харесват властта,служат си с нея,която парите или авторитета носят.Тези плътски стремежи стигат дори до крайност,не признаване на каквито и да е морални норми,пълно безверие....унищожаване напълно на човешкият образ вътре в човека.....
Защо започнах редовете на тази статия именно с това определение?
В началото на тази календарна година беше произнесена осъдителна присъда над българската държава,от една независима и справедлива институция – Европейски съд занимаващ се със защита на човешките права.Делото стана реалност и то породи след себе си една верижна реакция от безумия,извършени с ясно съзнание от хора,които днес ръководят православната църковна общност,и я управляват.Страна по това дело е българската държава,която по конституционно определение е светска република.От страна на потърпевшите са голямо множество хора,монаси,свещеници.И за жалост тази светска държава бе осъдена за неспазване и незачитане на религиозните свободи на нейните граждани.Бе даден срок в който страните трябва в дух на взаимно съгласие да потърсят добро и справедливо решение на проблема.И именно когато се очакваше епископството на православната църква да прояви разбиране,се случиха неща които могат да бъдат наречени само с една дума – безумия.Толкова големи че хвърлят неизличимо петно не само върху вековната ни църковна история,но и опетняват паметта на десетките личности положили своя труд и живот за Независима Църква.Безсилието на епископата достигна до там че се обърна за „помощ „,за да защити своите собствени амбиции,към други църковни общности,нарушавайки независимата цялост на родната православна църква,ангажирайки за това хора известни не само със атеистичните си нагласи но и сътрудници на бого борният комунистически режим от миналото,както и такива които са обкичени със съмнителни „рицарски звания”.До тук с фактологията.
Безсмислено е да търсим отговор на въпроса: „Ще успеят ли тези жалки опити за „защита”,базирани на пълно отсъствие на каквато и да е законност и не само светска но и канонична.
Големият проблем,който много повече трябва да ни вълнува е произвола на една група хора,получили от Църквата,епископски сан,духовно отличие и отговорност.
За незапознатите читатели, за да бъде по пълно нашето разсъждение,а и за да не бъдем упрекнати в църковна некомпетентност,трябва да отговорим първо на въпроса какъв всъщност трябва да бъде ЕПИСКОПА като висш духовник в Църквата.Духовенството е основен компонент във Църквата.Духовниците изпълняват службата посланици вместо Христа,като че ли сам Бог увещава чрез тях” Молим ви в името Христово,примерете се с Бога”(2.Кор.5:20).Свещенството е изповедничество на въплътената истина-Иисус Христос.”Всеки който мене признае пред човеците,и Аз ще го призная пред Моя Отец небесен”.Свещенството е Богоугождение а не човекоугождение” У човеци ли сега търся благоговение,или у Бога?Или на човеци искам да угаждам?Ако още бях угаждал на човеци,не щях да бъда Христов раб” ( Гал.1:10,Сол2:4П с.145:4) Духовник,който е в зависимост или на разположение на други власти,той не може да прояви нито кураж,нито упоритост в борбата срещу греха,порока,безнравствеността и безбожието.Служението на духовника се заключава до това да доведе поверените му земни човеци до съзнанието и решимостта”да отхвърли от себе си вехтия според предишното си живеене човек,който изтлява в прелъстителни похоти, и да се облече в новия човек,създаден по Бога в правда и святост”(Еф.4:22,24).На епископа в Църквата е дадена висша духовна власт,приемственост от самите апостоли.Отговорност не само към вярващите но и към духовенството,т.е. към цялата Църква.Епископът е защитник,пазител на вярата и чистотата на Христовата църква,тук на земята.Епископът трябва да води постоянна борба не против плът и кръв,а против началствата,властите,светоуправниците на тъмнината,против поднебесните бесове на злобата(Еф.6:12) В устата му е закона на истината и неправда не се намира на езика му.От него търсят закона,справедливост.Той е длъжен да покаже първо своята вяра.Той е пример за чистота и нравственост.Тук е момента да цитирам един от изявените богослови на 20 век(Н.Бердяев) ..... Едно от големите безобразия на земния човек е да искаш и да заповядваш другиму да върши това ,което ти сам не вършиш.”Епископството е най-високото,най достойното,най-човечното,най-отговорното служение.Предвид на това и на качествата,които трябва да има всеки епископ,те са изключителни и трябва да бъдат безспорно установени.Тези норми ясно са фиксирани от Св.ап.Павел: ....Епископът трябва да е непорочен,трезвен,целомъдрен,скромен,почтен,страннолюбив,поучлив,не пияница,не побойник,не свадлив,не алчен за гнусна печалба,а кротък,миролюбив и не сребролюбив.......Трябва още той да има и добро свидетелство от външните,за да не бъде укоряван....
Това е основната позиция която Христовата Църква ревностно пази в своята 2000 годишна история.Позиция непроменена като самата Църква,като самият Христос.Този кодекс служи като огледало в което ,всеки получил благодат да ръководи Църквата,трябва да се оглежда непрестанно.Правейки това определение за епископа като институт в Църквата ,и неговото служение,неминуемо възниква въпроса какви епископи ръководят днес православието в България.
Църквата излезе от една епоха на „непрестанно богоборчество”.Атеистичната държава се опитваше всячески да премахне ролята на Църквата,да я сведе до позиция на –пълно отмиране,и в крайна сметка до нейното премахване.Десетки хиляди са жертвите платили с цената на своя живот,вярата в Бог и принадлежността си към Църквата.С настъпване на демократичните промени в страната от епископата на Църквата ни,се очакваше да поведе обществото,и същият да застане в първите редици на своя народ,там където е неговото място от векове.Да заговори за „парещите”проблеми на хората,и да търси всякакви възможности за тяхното разрешаване.Отстояване на ценностите на българското семейство,и най вече националната ни независимост и цялост като държава,като народ.
Нищо от това не се случи.Напротив.Появиха се на бял свят уж дълбоко пазените тайни за сътрудничество към комунистическия режим,неправомерни избори за висши постове в Църквата,без духовност,апатия,невъзможност за управление на Църквата,и това раздели естествено Църквата на две: хора не искащи да се разделят със старото си живеене ,и хора искащи обновяване на Църквата.Оказа се че през годините на атеизъм Църквата се бе превърнала в заслон,разменна монета,източник на много богати придобивки и облаги,безметежно житие,но не и в КАУЗА на епископата.Ето и големия въпрос който следва днес да зададем :”КОЙ КОГО УПОТРЕБЯВА”.Отговора тук въври преди зададеният въпрос.Всеки мислещ и разумен християнин може да си отговори,надявам се без този отговор да повлияе на вътрешната му духовност.Не следва ли от това че подобни хора с подобно поведение трябва да бъдат отстранявани от заеманите от тях постове,за да не стават повече съблазън за верните на Христа.
Днес когато наблюдавам събитията от последните дни се питам:Къде се дянаха хилядолетните апостолски повеления,църковно правни норми,каноните по които църквата се ръководи.Живи ли са или се превърнаха просто в едни благонравни думи,загубили всякакъв смисъл,прикриващи честолюбието,анархистичното устройство на хора устремени да ръководят,каквото е останало от Българската Църква.Мисля че големият проблем е липсата на всякаква духовност и чувство на отговорност пред Църквата и обществото,от тези които пред вечността продължават да бъдат епископи.
Свърестествената същност на Църквата изисква ръководители,чиито качества далеч надхвърлят човешките.Имало ли е някога по голям недостиг на богопомазани и богоугодни хора,които да посрещнат тези нужди?В известен смисъл винаги е имало липса на такива посветени водачи,поради простата причина,че изискванията са твърде строги.Църквата отчаяно се нуждае от ръководители.Ако тя иска да изпълни своето задължение към подрастващото поколение и към своя народ,то тя има нужда от силно,духовно и жертвеноготовно ръководство(епископи).Силно- защото хората обичат да ги ръководи някой,който знае на къде отива и който да вдъхне доверие.Духовно- защото обикновеното ръководство,основано на естествените предпоставки,макар и да изглежда привлекателно и компетентно,може да доведе до безплодност и нравствено и духовно поражение.Жертвеноготовно- защото се основава на Едного Христа,който пожертва себе си за целия свят и ни остави пример който да следваме.
Не се ли изпълнят горните три важни условия ще продължим да наблюдаваме разрухата и да се питаме и питаме,без да можем да проумеем че : „НЯКОЙ УПОТРЕБЯВА ЦЪРКВАТА ЗА НЕЩО”.....
Думата честолюбие произлиза от латинска дума,която означава „да търсиш издигане”.Множество съставки са в наличност при честолюбието – да бъдеш забелязван и одобрен от хората,да бъдеш популярен,да заемаш значимо място сред съвременниците си,да упражняваш контрол над другите.Честолюбивите хора харесват властта,служат си с нея,която парите или авторитета носят.Тези плътски стремежи стигат дори до крайност,не признаване на каквито и да е морални норми,пълно безверие....унищожаване напълно на човешкият образ вътре в човека.....
Защо започнах редовете на тази статия именно с това определение?
В началото на тази календарна година беше произнесена осъдителна присъда над българската държава,от една независима и справедлива институция – Европейски съд занимаващ се със защита на човешките права.Делото стана реалност и то породи след себе си една верижна реакция от безумия,извършени с ясно съзнание от хора,които днес ръководят православната църковна общност,и я управляват.Страна по това дело е българската държава,която по конституционно определение е светска република.От страна на потърпевшите са голямо множество хора,монаси,свещеници.И за жалост тази светска държава бе осъдена за неспазване и незачитане на религиозните свободи на нейните граждани.Бе даден срок в който страните трябва в дух на взаимно съгласие да потърсят добро и справедливо решение на проблема.И именно когато се очакваше епископството на православната църква да прояви разбиране,се случиха неща които могат да бъдат наречени само с една дума – безумия.Толкова големи че хвърлят неизличимо петно не само върху вековната ни църковна история,но и опетняват паметта на десетките личности положили своя труд и живот за Независима Църква.Безсилието на епископата достигна до там че се обърна за „помощ „,за да защити своите собствени амбиции,към други църковни общности,нарушавайки независимата цялост на родната православна църква,ангажирайки за това хора известни не само със атеистичните си нагласи но и сътрудници на бого борният комунистически режим от миналото,както и такива които са обкичени със съмнителни „рицарски звания”.До тук с фактологията.
Безсмислено е да търсим отговор на въпроса: „Ще успеят ли тези жалки опити за „защита”,базирани на пълно отсъствие на каквато и да е законност и не само светска но и канонична.
Големият проблем,който много повече трябва да ни вълнува е произвола на една група хора,получили от Църквата,епископски сан,духовно отличие и отговорност.
За незапознатите читатели, за да бъде по пълно нашето разсъждение,а и за да не бъдем упрекнати в църковна некомпетентност,трябва да отговорим първо на въпроса какъв всъщност трябва да бъде ЕПИСКОПА като висш духовник в Църквата.Духовенството е основен компонент във Църквата.Духовниците изпълняват службата посланици вместо Христа,като че ли сам Бог увещава чрез тях” Молим ви в името Христово,примерете се с Бога”(2.Кор.5:20).Свещенството е изповедничество на въплътената истина-Иисус Христос.”Всеки който мене признае пред човеците,и Аз ще го призная пред Моя Отец небесен”.Свещенството е Богоугождение а не човекоугождение” У човеци ли сега търся благоговение,или у Бога?Или на човеци искам да угаждам?Ако още бях угаждал на човеци,не щях да бъда Христов раб” ( Гал.1:10,Сол2:4П с.145:4) Духовник,който е в зависимост или на разположение на други власти,той не може да прояви нито кураж,нито упоритост в борбата срещу греха,порока,безнравствеността и безбожието.Служението на духовника се заключава до това да доведе поверените му земни човеци до съзнанието и решимостта”да отхвърли от себе си вехтия според предишното си живеене човек,който изтлява в прелъстителни похоти, и да се облече в новия човек,създаден по Бога в правда и святост”(Еф.4:22,24).На епископа в Църквата е дадена висша духовна власт,приемственост от самите апостоли.Отговорност не само към вярващите но и към духовенството,т.е. към цялата Църква.Епископът е защитник,пазител на вярата и чистотата на Христовата църква,тук на земята.Епископът трябва да води постоянна борба не против плът и кръв,а против началствата,властите,светоуправниците на тъмнината,против поднебесните бесове на злобата(Еф.6:12) В устата му е закона на истината и неправда не се намира на езика му.От него търсят закона,справедливост.Той е длъжен да покаже първо своята вяра.Той е пример за чистота и нравственост.Тук е момента да цитирам един от изявените богослови на 20 век(Н.Бердяев) ..... Едно от големите безобразия на земния човек е да искаш и да заповядваш другиму да върши това ,което ти сам не вършиш.”Епископството е най-високото,най достойното,най-човечното,най-отговорното служение.Предвид на това и на качествата,които трябва да има всеки епископ,те са изключителни и трябва да бъдат безспорно установени.Тези норми ясно са фиксирани от Св.ап.Павел: ....Епископът трябва да е непорочен,трезвен,целомъдрен,скромен,почтен,страннолюбив,поучлив,не пияница,не побойник,не свадлив,не алчен за гнусна печалба,а кротък,миролюбив и не сребролюбив.......Трябва още той да има и добро свидетелство от външните,за да не бъде укоряван....
Това е основната позиция която Христовата Църква ревностно пази в своята 2000 годишна история.Позиция непроменена като самата Църква,като самият Христос.Този кодекс служи като огледало в което ,всеки получил благодат да ръководи Църквата,трябва да се оглежда непрестанно.Правейки това определение за епископа като институт в Църквата ,и неговото служение,неминуемо възниква въпроса какви епископи ръководят днес православието в България.
Църквата излезе от една епоха на „непрестанно богоборчество”.Атеистичната държава се опитваше всячески да премахне ролята на Църквата,да я сведе до позиция на –пълно отмиране,и в крайна сметка до нейното премахване.Десетки хиляди са жертвите платили с цената на своя живот,вярата в Бог и принадлежността си към Църквата.С настъпване на демократичните промени в страната от епископата на Църквата ни,се очакваше да поведе обществото,и същият да застане в първите редици на своя народ,там където е неговото място от векове.Да заговори за „парещите”проблеми на хората,и да търси всякакви възможности за тяхното разрешаване.Отстояване на ценностите на българското семейство,и най вече националната ни независимост и цялост като държава,като народ.
Нищо от това не се случи.Напротив.Появиха се на бял свят уж дълбоко пазените тайни за сътрудничество към комунистическия режим,неправомерни избори за висши постове в Църквата,без духовност,апатия,невъзможност за управление на Църквата,и това раздели естествено Църквата на две: хора не искащи да се разделят със старото си живеене ,и хора искащи обновяване на Църквата.Оказа се че през годините на атеизъм Църквата се бе превърнала в заслон,разменна монета,източник на много богати придобивки и облаги,безметежно житие,но не и в КАУЗА на епископата.Ето и големия въпрос който следва днес да зададем :”КОЙ КОГО УПОТРЕБЯВА”.Отговора тук въври преди зададеният въпрос.Всеки мислещ и разумен християнин може да си отговори,надявам се без този отговор да повлияе на вътрешната му духовност.Не следва ли от това че подобни хора с подобно поведение трябва да бъдат отстранявани от заеманите от тях постове,за да не стават повече съблазън за верните на Христа.
Днес когато наблюдавам събитията от последните дни се питам:Къде се дянаха хилядолетните апостолски повеления,църковно правни норми,каноните по които църквата се ръководи.Живи ли са или се превърнаха просто в едни благонравни думи,загубили всякакъв смисъл,прикриващи честолюбието,анархистичното устройство на хора устремени да ръководят,каквото е останало от Българската Църква.Мисля че големият проблем е липсата на всякаква духовност и чувство на отговорност пред Църквата и обществото,от тези които пред вечността продължават да бъдат епископи.
Свърестествената същност на Църквата изисква ръководители,чиито качества далеч надхвърлят човешките.Имало ли е някога по голям недостиг на богопомазани и богоугодни хора,които да посрещнат тези нужди?В известен смисъл винаги е имало липса на такива посветени водачи,поради простата причина,че изискванията са твърде строги.Църквата отчаяно се нуждае от ръководители.Ако тя иска да изпълни своето задължение към подрастващото поколение и към своя народ,то тя има нужда от силно,духовно и жертвеноготовно ръководство(епископи).Силно- защото хората обичат да ги ръководи някой,който знае на къде отива и който да вдъхне доверие.Духовно- защото обикновеното ръководство,основано на естествените предпоставки,макар и да изглежда привлекателно и компетентно,може да доведе до безплодност и нравствено и духовно поражение.Жертвеноготовно- защото се основава на Едного Христа,който пожертва себе си за целия свят и ни остави пример който да следваме.
Не се ли изпълнят горните три важни условия ще продължим да наблюдаваме разрухата и да се питаме и питаме,без да можем да проумеем че : „НЯКОЙ УПОТРЕБЯВА ЦЪРКВАТА ЗА НЕЩО”.....
Няма коментари:
Публикуване на коментар